Pinky

Now is forever

2011-11-29T01:48:00.001+02:00

We are not even allowed to be crazy. We can’t be crazy. There is always someone to think about. Someone to care about. Someone to live for. The notion of the choice we have is just a freckle of imagination. We can’t die if we want to. Cause there is always someone we have to live for. Someone we have to love.

We do not have a choice. Life is obligatory.

But sometimes we have to die. Even if we don’t want to. To show the people we love the contrast. Between life and death. So that they can appreciate life. So that they can be, if not happy, reminded of happiness.

And yet at the same time we live with the fear, the enormous fear of demolishing ourselves. Or, even worse, the ones we love being send to oblivion; into the eternal darkness.

It’s a closed cycle. There’s no escaping. The only truth is the truth of the moment. What we feel, how we see. Everything outside now is irrelevant. There is nothing but now. Now is forever.

*The Hours

Neverwhere

2011-10-20T18:34:00.003+03:00

When have I started hating and loving so fiercely? I don't whant these stupid feelings. But I'm afraid I'd have nothing left if I tried to throw them away. Nothing - emptiness and apathy. I'd be hollow. The worse is that I'm not sure which is the better alternative.

I'd kill you gladly. Or would I? No, I don't think I would. I want to sometimes but after all... I let you go. You didn't come back and I doubt that you will.

There are so many people that die every day prematurely. People that want to live. Why not spare them, shapeless and midnless and cruel being? Take the ones who wish life no more and save the ones who are happy and want to continue on their way! Take me.

Darkness there, and nothing more... is all I see.

Neverwhere. That's where I am.

An empty bed in an empty room.

2011-10-20T01:46:00.002+03:00

Сама съм и трябва да се науча (отново) да живея сама. През всяка секунда от деня мисълта, че съм сама трябва да е с мен. Защото иначе няма как да спра да се надявам, а ако се надявам... Няма да дочакам нищо. Ще са празни надежди. А надеждата и вярата са ми толкова оскъдни в момента, че не мисля, че мога да ги пропилявам.

Живея сама. През по-голямата част от деня няма на кого да кажа и една дума. Но така е по-добре може би. Единственият проблем е, че обстановката предразполага мислене, мисленето извиква спомени, а спомените - болка. Може би след време ще се променят нещата, или аз ще ги променя по-точно. Но не днес, не сега.

Толкова искам да пътувам. Да видя света: черно-бял или цветен, пуст или гъмжащ, тъжен или страстен... Но не искам, не мога сама. А няма с кой. Дори преди нямаше с кой. И това ми разбива сърцето (колко още...). Аз съм си виновна. Дано се ((по))(на)уча от грешките си - да не ги повтарям; да се променя. А е толкова трудно да се промениш... Особено когато обичаш.

П.П. Вече имам цяла спалня само за себе си. Както преди. Но сега ще спя по средата. Saa nee...

Wound Red

2011-09-23T04:33:00.000+03:00

I can hear the same voice calling crying out from my heart.And that cry, what a cry, what a cry it's going to be...If I can stop to let it out, oh.

It's a cold and it's a broken...

2011-08-27T02:55:00.003+03:00

For all the bleeding souls out there.

P.

Lost & Found

2011-08-12T03:32:00.003+03:00

More often than not life takes away something. But then, it gives you something else. So I kinda lost you. And I got myself once again.

And damn, it feels good! I mean, knowing that you are whole without being in need of anything outside this moment, outside your own self.

I am free. In all the senses I want to be.

It's me again. ME. The selfish me. The me that needs spending time only with me. The me that enjoys equally the day's last cigarrette on the balcony on a summer night and a nice pleasantly melancholic conversation with an old friend.

I lost myself in you, long ago, in a different world, in a different age.

And now I am found once again. Love? I have lots of it, more than you can imagine. But should I spend it on you? It depends on YOU I guess (:

I will read books and I will live in my own highly private world. I will feel no need to share this world with anyone. I will watch movies and series, and I will listen to music, and I will furnish well this world of mine because what you left was not a mess - it was an empty home. But I am in it, finally, and I will start arranging, painting and tearing down walls. Real and mental ones.

HEY YOU! YES, YOU!

P.S. I know most probably you won't read this, or maybe you will when it's just a little bit late, when it has become nothing more than a bitter-sweet memory. But it doesn't matter. So, maybe I owe you a thank you. For all the things you gave and for all the things you took. For being there such a long time. For reminding me that I am the most important person to myself. Many thanks for being there for me, with all the bonuses and drawbacks. Take this as a goodbye. Not necessarily a goodbye to me, or us. But to a period of time in our lives. An epoch just ended. And a new one begins.

Saa ne... ;)

Heima

2011-07-09T22:44:00.002+03:00

Може би винаги съм го знаела, но чак сега го осъзнах. Стаята ми, моята си стая, и бившата ми такава, но най-вече сегашната, е един музей. Музей на спомените. Пълно е с безполезни в чуждите очи дрънкулки, хартийки, играчки, картинки, снимки... Но те са моята история, те са моето сърце. Хората, които съм обичала и вече не са в живота ми. Нито аз в техния. Всяка вещ си има история, която мога да разкажа като приказка за лека нощ. Разликата е, че почти никога не свършват с щастлив край. Като се огледам наоколо ме заливат спомените. Чудя се понякога защо хората си заминаха. Пораснахме, отдалечихме се, вече дори не си говорим. Изобщо. Но те винаги ще имат място в сърцето ми. И не сте малко, хора, не сте. Не искам да е както беше, не е сълзливата носталгия по отминалите времена: и днес е добре. Отдавна не го бях казвала. Да, днешният ден беше хубав. И утрешният ще е хубав. И сега си имам специалните моменти. Но някак си го знам, знам го с цялото си същество, че всяко място, което в бъдеще ще мога да нарека дом, ще е съзнателно или не конструирано по същия начин. Музеят на сърцето ми. И затова от известно време не каня всеки вкъщи. И само ти можеш да пристъпваш в него със същата походка като мен. Помогни ми да го поддържам, да го доизградя. Не се превръщай в част от него. Моля те.

To be read to the accompaniment of D. Matthews: Grace is gone. It’s just the right mood.

October in the Chair

2011-06-19T20:05:00.003+03:00

'Put it like that,' said November, 'and I feel better. I suppose we can't help who we are.'

I.believe

2011-06-18T15:24:00.001+03:00

“I can believe things that are true and I can believe things that aren’t true and I can believe things where nobody knows if they’re true or not. I can believe in Santa Claus and the Easter Bunny and Marilyn Monroe and the Beatles and Elvis and Mister Ed. Listen — I believe that people are perfectible, that knowledge is infinite, that the world is run by secret banking cartels and is visited by aliens on a regular basis, nice ones that look like wrinkledy lemurs and bad ones who mutilate cattle and want our water and our women. I believe that the future sucks and I believe that the future rocks and I believe that one day White Buffalo Woman is going to come back and kick everyone’s ass. I believe that all men are just overgrown boys with deep problems communicating and that the decline in good sex in America is coincident with the decline in drive-in movie theaters from state to state. I believe that all politicians are unprincipled crooks and I still believe that they are better than the alternative. I believe that California is going to sink into the sea when the big one comes, while Florida is going to dissolve into madness and alligators and toxic waste. I believe that antibacterial soap is destroying our resistance to dirt and disease so that one day we’ll all be wiped out by the common cold like the Martians in War of the Worlds. I believe that the greatest poets of the last century were Edith Sitwell and Don Marquis, that jade is dried dragon sperm, and that thousands of years ago in a former life I was a one-armed Siberian shaman. I believe that mankind’s destiny lies in the stars. I believe that candy really did taste better when I was a kid, that it’s aerodynamically impossible for a bumblebee to fly, that light is a wave and a particle, that there’s a cat in a box somewhere who’s alive and dead at the same time (although if they don’t ever open the box to feed it it’ll eventually just be two different kinds of dead), and that there are stars in the universe billions of years older than the universe itself. I believe in a personal god who cares about me and worries and oversees everything I do. I believe in an impersonal god who set the universe in motion and went off to hang with her girlfriends and doesn’t even know that I’m alive. I believe in an empty and godless universe of causal chaos, background noise, and sheer blind luck. I believe that anyone who says that sex is overrated just hasn’t done it properly. I believe that anyone who claims to know what’s going on will lie about the little things too. I believe in absolute honesty and sensible social lies. I believe in a woman’s right to choose, a baby’s right to live, that while all human life is sacred there’s nothing wrong with the death penalty if you can trust the legal system implicitly, and that no one but a moron would ever trust the legal system. I believe that life is a game, that life is a cruel joke, and that life is what happens when you’re alive and that you might as well lie back and enjoy it.”

N.G.

... and I will take full responsibility for my beliefs. (:

Късче спомен, късче сън

2011-05-07T22:00:00.003+03:00

Ако имах къс хартия
И молив, химикалка даже,
Бих ви поднесла една картина –
Спомен чужд станал свой,
Защото какво друго е една картина?
Късче спомен, късче сън,
Оплетени в едно.
Лодка във море,
Полюшвана леко от вечните вълни.
Наляво – кей; със деца.
Скачат, викат.
Погледнеш ли от кея – долу дълбина,
Риби плуват смутено зарад детската игра.
Чиста красота...
На плажа няколко хавлии, тук – таме чадър;
Островче от другата страна.
Детски спомен обвит в мъгла –
Мъглата на ежедневието, на лицемерието,
Непрогледния облак на човешката суета.
Но легнеш ли вечер сам в старото легло,
Попило толкоз радост и тъга
И потопиш ли се дълбоко в този
Полу-сън, полу-спомен,
Ще намериш една топлина
Завинаги загубена, завинаги запазена.

Късче спомен, късче сън.

Heart of Darkness

2011-05-05T18:30:00.003+03:00

"The point was in his being a gifted creature, and that of all his gifts the one that stood our pre-eminently, that carried with it a sense of real presence, was his ability to talk, his words - the gift of expression, the bewildering, the illuminating, the most exalted and the most contemptible, the pulsating stream of light, or the deceitful flow from the heart of an impenetrable darkness."

J.C.

Brokenheart

2011-04-11T21:05:00.003+03:00

It's disgusting. And really, really sad. Just sitting in front of the laptop, staring with a blank look, utterly alone - not only in the God damn apartment, but in the whole world.

You can't share - your heart hurts when you meet the indifferent looks(and you realize that for others your look is the indifferent one). And it'd be good if you actually could share your thoughts and feelings with somebody, someone who would understand you, or at least try. I guess... I don't have anybody now. Come to think of it, from a couple of months I haven't had anyone, not only someone special, I haven't had anyone at all.

I guess... the tough part is yet to come. I have no idea what to do from now on. I can't even imagine being with someone different. I know that this will eventually pass, a couple of months or years from now but this is a really long time for me. Cause what is now is the important thing for me. And my now is unbearable.

I loved you with my whole heart, still do. And you were really nice to me. All those nasty things I've said countless times - this is all because I'm just me. I'm emotional. I get nasty when I'm hurt. I'm too proud. Way too proud. And when I hurt my pride I get even more nasty. I know. But I can't and I won't change; at least not on purpose. Change is something natural and gradual for me, I won't push it. I know, oh God, I know I'm million of miles away from what the nice girfriend idea consists of but... I can love with all my heart. And I give what I can. I try to understand, I really do. But when I'm left behind numerous times and mistreated in a way that if I complain I feel guilty... Well, I can't take it anymore. The bare thought of not being loved anymore and left behind for the nth time in a row. Well, it hurts. Real bad. That's why I'm trying to get away, to escape although even I realize how futile these attempts are.

I know I'm f*cking 20 and I know what the f*cking bastards are saying. I don't care. It's my life I'm living, not theirs so F*CK OFF! I know that I wanted to give you all I had and maybe just be together as a family. Cause families emerge from love. I'm idealistically stupid? I know but please don't advise when your advice is not wanted. Like this fucking bastard I've seen for a third time (actually the dude is pretty cool but it really pissed me off) - a couple of years older than me, thinking he's almighty (I know I sound like a 15-year-old whiny in her periods) and telling me that I don't have to chain myself and be so sure of what i feel just because I'm 20 and the world is in front of me. Well, what I've learned: sometimes things happen when least expected, good or bad, but lest - bring some major or minor change in your life. But this is rarely the case - the world is not in front of me, I am not yet to have the 10 bloodiest awesome years in my life. I've been through some shit, I've been through good times - as anybody else has! And I've already formed my personality, with which I am not particularly happy but this is another topic. I believe I am free to choose and take the consequences of my choices - if I want, I can get married on a whim, have a baby and live on child support; if I want I can pack my bag and go to China to grow rice or whatever. I got carried away, I know.

I am totally confused, expecting the biggest tremor of my life up to this point to occur any moment. And I sincerely do not know what to do. And this is it. I'll get dumped either for a couple of months or for good, but it doesn't matter really - I guess either way it will lead to the latter. And I'll have to deal with it. Somehow.

And still I have this nastily creeping feeling that I had it coming. Oh well... Maybe I did. After all, I'm only me - synonym for not good enough. I need to change myself. Easier said than done though.

This is what you came to see

2011-03-30T22:20:00.002+03:00

I don't believe in New Year's Resolve. Honestly, I'm not rather sure, cause I've never done it before but i guess it takes a strong will for it to actually work out. So after three abominable months of the year have passed, I'm done with my resolve(s) for 2011, 2012, 2013(eventually?) etc until i'm sick of it(them). So, here it goes:

I. Look another year went by,
They keep passing by...
God damn, I didn't even die!

II. I woke up and I had a big idea-
To buy a new soul at the start of every year.
I paid up and it cost me pretty dear,
Here's a hymn to those that disappear.

Yes, i feel I'm kinda returning to my old habits again, the more independent and fatalistic ones maybe.

I've got a pair of Gohills boots, and I got fading roots...

Change coming?

2011-01-26T22:25:00.002+02:00

… and then I look around and wonder: Is this my life? Seriously?!

But this is life, man. I wanna change it to something better, something different. You find yourself unable, helpless even to do whatever there is to be done. Rather, you do not know what is there to be done. You just… lose yourself in the same old, same old. In the indifference and sadness. In the loneliness. In the helplessness. In the despair. In the abyss of your inner nothing. You just sit and wait. For what? The cruel thing is you know it. Sometimes you say to yourself: “Okay, I can do this. I can change things. I can do whatever I want.” The truth is, you can’t. Lack of courage. Lack of motivation. And even if you do something, something big, that you’d thought it’d make a difference… Well, it wouldn’t. Because it’s still you. Only you.

We can change things. Some day… Any day. How it’d feel like no one knows.

Christmas

2010-12-21T09:49:00.002+02:00

I love you all. I miss you all. It seems we've grown. It just happened way too fast. When will be the next time when we gather all together in one place? When somebody gets married? Has children? Passes away? I truly do not know but you are the friends that I will always remember. Because of the time we were such. Those were turbulent times, indeed. The world swirls around me fast enough not to notice many things. I need a break. I just need to have a drink and an idiotic chat with you guys. I need to stay home for a while, listen and talk about music with Dad during the morning coffee. I need to bug Mom a little. I need some time, a little break, that's all. Now as I read my last year's Christmas post, I think to myself: I couldn't have been more accurate. Love is all. I love you. That's what I wanted to say.

Saa ne...

"Поезията не е онова, което наричаме истина..."

2010-10-25T00:14:00.003+03:00

В живота такива неща не могат да се случат. Ако това ще ви успокои, ги възприемайте просто като метафора. В края на краищата религиите по определение са метафори: Бог е блян, упование, жена, присмехулник, баща, град, дом с много стаи, часовникар, оставил прекрасния си хронометър в пустинята, някой, който ви обича и дори, противно на всяка логика, небесно същество, което се вълнува само от едно - футболният ви отбор, войската, фирмата и бракът ви да пребъдат и да процъфтяват, и да възтържествуват над всичко, което е срещу тях.
Религиите са място, където да застанем, да погледнем и да действаме, наблюдателници, от които разглеждаме света.

из "Американски Богове". Н.Г.

The choice you cannot make

2010-06-23T01:51:00.003+03:00

Кой живот, коя пътека, кое бъдеще е правилното? Всички са правилни. Но кое ще избереш? Когато няма връщане назад, кое решение ще вземеш. Когато всяко твое лице вижда себе си по определен начин, а Аз-а, състоящ се от всички лица, но само един, е пред невъзможен кръстопът. Всичко е твърде относително. А часовника тиктака.

Всичко е възможно. Решенията, които взимаш, посоката, в която поемеш отварят още хиляди врати с непознати зад тях светове. И точно тези решения ни правят това, което сме. Не можем да се крием, не можем да избягаме. Всичко е в нашите ръце. Понякога чувстваш критичната точка, тази, от която започва цял лабиринт, а не само една права. Тогава е най-трудно. Но трябва да вземеш правилното решение.

Правилното за теб.

A piece of poetry

2010-06-15T14:32:00.004+03:00

"Writing is a socially acceptable form of schizophrenia."

С отвращение чашата остави.
Отвращение ? От какво ?
Мъка за давене няма, а апатия лекува ли се така ?
И спомени горчиви от отминали времена
нахлуват яростно в замъглената глава.
Докога ли това ще продължава -
празното и вечно настояще...
Смисъл няма. Мисъл няма.
Вчера, днес и утре, слети във едно;
май все ще е така.
Желанието отдавна сякаш избледня,
сърцето сви се – закоравя;
ни обич, ни тъга пронизват окованата душа.
Но надеждата остава – илюзия тъй жестока;
умореното лице на нея ще се предаде.
И времето ценно отива си безследно
докато своя изход търсиш.
Живота сив пропиляваш;
скован заспиваш, скован ставаш.
По улиците пусти самотен скиташ.
Търсиш нещо.
Но какво ?

~ ~ ~

"Може би"

Неуморен, ти не спря
Да тичаш от врата на врата;
Очи с живот искрящи
Търсеше, жадуваше.
Но времето не спря –
Ни за теб, ни за мен.
Какво изгубихме по пътя ?
Невинност крехка може би ?
И там, където ти щастие преходно откри,
Само сивотата ме обви.
И продължих да търся, да жадувам,
И все още скитам.
Не ми е мъка туй, че пак на пътя съм сама,
Не ми тежи, че ти далеч си –
В една обетована земя.
Чудя се само...
Дали помниш, дали чувстваш ?
Или вече друг си, разрухата душевна с две ръце обвил,
И Слънцето, за което душата ти копнееше, със мъгла заличил?

...

Какво изгубихме по пътя ?
Невинност, вяра ?
Може би.

~ ~ ~

"Panta rei"

This morning I woke up only to see that everything's a drab,
And the things I thought would last until tomorrow
Were gone like a rolling stone.
You asked me, I recall, would it matter if I knew.
I believe it does. Cause I'm looking now and the things I saw the day before
Are there no more.

This evening came with a feeling, unknown.
The world is not the same, my former friend.
Cause the bleeding thoughts I had before were nothing more than a child's toy.
Now I see through different eyes. Now I find it strange to cry.
Now in nothing I believe. And now I see it black and white - as it simply is.

Black and white I said? Grey I meant.
And I feel it's the most real I've ever known.

Oddly, oddly you would say. I comprehend.
Nothing there to state, nothing to defend.
And the road I'm walking on fades away, fades to grey.
How and when will this end, time will show. Panta rei, my friend, panta rei...

(No one I will greet)

Goodbye, my formal friend, think I've said much more than I've ever meant.

"Бог е отсъствие. Бог е самотата на човека."

2010-05-24T14:21:00.002+03:00

Нещо старичко, но нека пораздвижим малко блог-пространството ;)

Вяра. Това е всичко, което крепи човешкия дух. Вяра в по-добро бъдеще, вяра в задгробен живот, вяра в Бог. Но какво всъщност е Бог? Нещо свише, велико, трансцедентно, съдържащо всичко в себе си? Или просто поредното човешко творение, идея, превърнала се в религия, и религия превърнала се във фанатизъм?
Религията е морален кодекс - какво можем и не можем да правим, кое е грешно и кое правилно, кое можем да определим като добро a priori. Или иначе казано, нещо, на което можем да опрем преценката си, нещо извън самите нас, нещо обективно. Защото, ако приемем, че Бог е подал оставката си, то нашата представа за живота и света рухва. Не защото вярата ни във Всевишния се е изпарила, а именно защото оставаме сами с нашата субективна същност; оставаме на равнище, където има само хора. Кое е черно и кое бяло, решаваме ние. Не Той, не обществото; ние. Оставаме без корени, без конкретно бъдеще. Смъртта се превръща в окончателен край. И всичко това поражда страх и съмнения.
Сляпата вяра в Господ-Бог е несигурността на човека, неговата самота. Индивидът не е способен да приеме, че единственият виновник за това, което представлява, не е някой друг, а самият той. Бивайки субективно същество, самотно в своята същност, човек търси подкрепа, нещо, на което може да се опре. Но такава сила не съществува. И с какво оставаме в крайна сметка - с потъпкани идеали, без цел и смисъл? Не. Защото е трудно да се осъзнае, а най-вече и да се приеме, че това, което сме, е цел сама по себе си. Самото ни съществуване е вече осъществена цел. Същността изграждаме с времето. А какво ще изградим е изцяло в наши ръце - ние сме законодателите на самите себе си.
И тук може да се породи въпросът - защо съществуването е цел сама по себе си? Защото извън живота, извън съществуващото, е небитието. Нищото. А да се стремим към нищото, поне към този етап на развитието ни, е извън пределите ни на ментално възприятие.
Човек е самотен, защото от самото си раждане е затворен в себе си. Естествено, тази самота може да бъде избегната до някаква степен чрез Другите, тези около нас, нашата реализация във света чрез тях. Но това е само частично бягство. Вътре в себе си, човек винаги остава самотен. И ето оттук идва нуждата да се осланяме на нещо извън самите нас, а именно Бог. Той би бил в нас, около нас, във всичко и всеки. Той би бил надежда, вяра. Той би придал смисъл, бихме имали съдба, пътека, по която да вървим.
Но нека приемем, че Бог... отсъства? Че този Бог, независимо под каква форма - религиозната идолизация или просто абстрактната идея за някаква сила, е плод на нашето съзнание. Че този Бог всъщност сме ние, че вярата, крепяла ни досега, идва от самите нас, а не от нещо извън нас? Тогава попадаме пред тъмната бездна на съмнението и отчаянието, пред участта на нашето съзнание. Но ако успеем да я преодолеем самите ние се превръщаме в едни потенциални Богове. И тогава... ?
Но както Сартр е казал, нека да се надяваме Бог да съществува.

Престъпление и наказание

2010-03-18T18:02:00.001+02:00

Един вид упражнение за предварителния по журналистика, но тъй като има доза въображение за обвивката, ще го сложа и тук. Пък и си го харесвам ;) Нетипична вестникарска статия? Не баш...

"Животът никога не е справедлив... И може би това е добре за повечето от нас." Оскар Уайлд, 1895
Нека ви разкажа една история; история, в която престъплението и наказанието не винаги вървят ръка за ръка като влюбени под пролетното слънце. История, в която няма добри и лоши, нито черно и бяло. Истинска история, от истинския живот. Каквото и да значи това.
И ето го и нашият субект изправен пред съда. Убийство! Ау! Но кого убил? Как? Кога? И така слуховете плъзнаха като свински грип, ангажираха и без това жадните за сензация умове на граждани и селяни, стари и млади. "Виновен е, ще мре!" И без да знаят нищо нито за обвиняемия, нито за делото (а те и принципно нищо не знаеха), хората засядаха я в кафето, я в парка на раздумка, и като привършеха с политиката, стигаха и до новината на деня, а именно: убийството на Моцарт от преподобния Амадеус. Моцарт! Великият Моцарт! Убит... И цъкаха бабите с език, старците псуваха, а младата псевдо-интелигенция напираше за по-пикантните подробности, само и само да има какво да "анализира", обсъжда и осъжда.
А кой беше Амадеус? Човек - като мен, като вас. Живее тъй както може, както намери за добре (като мен и вас). Не беше популярен с ненадмината красота, не беше и известен с брилянтен ум или уникален талант. Човек, субект, но личност. Със своите идеали, идеи и страхове, той се бореше с ежедневието тъй както може (като мен и вас). И точно поради това Амадеус нямаше място в хорските сърца. Не беше велик, не беше и талантлив, обикновен човек, когото никой така и не разбра. Убил ли беше Моцарт - да, беше го убил. Но подбуди и причини - много, нека чуем и неговите.
В бедна държавица като тази, корупцията и алчността бяха на мода. Всеки драпаше да се докопа до каквото може, лицемерието и лъжите бяха ежедневие, но, кажете ми вие, не е ли във всяка власт така? Та ситуацията е ясна като безоблачно небе в топъл летен ден. Делото беше добре дошло за всички онези, чиито тъмни дела очакваха удобен момент да се измъкнат незабелязани, когато погледите бяха насочени другаде. И техният час беше ударил - преговорите за черното злато преминаха успешно, т.н. реформи бяха приети и одобрени без публична обява и всичко незаконно, което не търпеше отлагане, беше свършено, а дейците изтупаха уличителната прах от дрехите си и потъркаха доволно ръце. Всичко бе приключено и прикрито, а хорските умове още бяха ангажирани с Амадеус и убийството на Моцарт.
А нашият герой дори не пледираше "невинен". Мършав и дрипав той стоеше гордо пред съдии, адвокати и заседатели и погледът му казваше всичко, което имаше за казване. Те гледаха, но не виждаха.
- Вие, Господине, Вие ли убихте великият композитор Моцарт?
- Аз убих Моцарт, но не и великия композитор Моцарт.
- Признавате се за виновен значи?
- Признавам се.
- И защо, смея да попитам, го убихте?
- Какво да Ви кажа, Господин Съдия... Вече беше мъртъв. Човекът, написал музиката, която вниква в душите ни, която с няколко тона ни казва много повече, отколкото хиляди думи, го нямаше. Имах насреща си убиец, и Господине, този убиец не беше композиторът Моцарт. Ако беше той, с радост бих умрял от неговата ръка, ако това би допринесло дори за съвсем дребна красота в този свят. Но човекът пред мен не беше композиторът Моцарт, беше друг човек с неговия облик. И за да предпазя себе си и вероятно още мнозина, които щяха да срещнат жадните му за кръв очи, аз го убих. И толкова. Наказанието за мен, Господин Съдия, няма да е доживотната тъмница, дори бесилото, за мен наказанието е загубата на един от малкото източници на светлина в живота ни. Защото, Господине, в мрак не се живее, в мрак се оцелява. И какъв живот би бил това?
И така - бесилото и смърт. Престъпление - следва наказание. А наказание за угоените от лицемерие и безчовечност? Може би след време, господа. Но в друга форма.

Somebody

2010-03-08T21:47:00.006+02:00

It was so long ago... Now it seems to me like another life, different me, different life, different world...

Things have changed. I remember the time when I was so sad, disgusted with life, when I was alone. There was no sympathy; it was dark and cold. I remember so clearly.

Now... It is the same shit, it's just that I am not the person I was, don't know if it's for better or worse. I can't say that I've lost my faith in man, no... I just try not to get too close. I already have someone and this is more than enough for me. The acquaintances, the friendships - all sunk when the boat was just slightly rocked. Yeah, we still meet, we still talk but my heart is not open anymore. Wonder why. The truth is that we've grown. Life slapped you and that's that. But I guess I was prepared for it not because I have experienced more but because of my tremendous ability to Feel. Every thought of mine is wrapped with feelings. And this is why my world is not quite the same as yours (but I guess everybody has different eyes, that's for sure). If I had the chance to give it away, to be more analytical, more coldblooded, I wouldn't. I know I am not a genius, nor an incredible artist, I know that probably most of my dreams will go to the sewer, leaving just a bitter mark in my heart. I know it but I don't want to be something else. I may not be as outstanding as I wish to be but I.AM, I am somebody. I have my ideals, ideas, dreams, plans, loves, hopes, I have my subtle ear... I manage now, I will manage in an year. I have so many things to discover, to deal with, to swallow. So much pain is yet to come. But I am here life, come and get me. I ain't goin' anywhere. I don't know whether or not I will succeed in this battle but at least I'll try.

Honestly, I am glad I am home. I am glad that I couldn't go abroad. Fuck the career, I feel in my place here, I've got love here. So... I guess my point was that I won't be afraid - my future is in mine and in the world's hands, we'll see what happens. What's to come - I'll face it, I'll deal with it. And I will continue to grow. Forever and ever, babe... No matter in what direction.

Yours truly...

So pocht das Schicksal an die Pforte...

2010-02-21T22:26:00.002+02:00

And this is how it's done!

New York, New York

2010-01-26T22:28:00.005+02:00

И както си седя вкъщи в тази необичайно мразовита зимна вечер, доста понастинала и леко отегчена от сивото ежедневие, решавам да гледам филм. И попадам на това.

И очевидно доста ме впечатли :) Отделните сюжетни линии, всяка от която със своята специфика, било то от техническа гледна точка (заради единадесетте си режисьора), било то от човешка, те вкарват във вихъра от събития в самото сърце на мегаполиса. И какво? Започваш да се замисляш къде си ти в цялата каша, как би изглеждал твоя живот на лентата. Цигара, непознат, откровение, любов, изкуство, тъга. Всичко това се преплита и оставя не един сладко-горчив вкус, както някоя силна качествена драма (нямам нищо против тях, даже съм фен), а по-скоро чувство за болезноно откровена реалност. За едни такива тайни копнежи, които всеки има, за тревогите, тръпките, неловките ситуации, секса, любовта. И ето хеей там току що се намерихме. Приятно гледане ;)

"Екзистенциализмът е хуманизъм" (коментар)

2010-01-13T19:22:00.002+02:00

По време и след Втората Световна Война екзистенциализмът като философско течение, и дори начин на живот, придобива широка публика из Франция и цяла Европа. Но съответно, като всяко, да кажем, нашумяло и предизвикващо множество въпроси със своята същност течение, то бива оплювано най-вече от християнската общност. Затова и Сартр, един от бащите на атеистичния екзистенциализъм, пише кратка и достъпна за всеки статия на тема Екзистенциализъм и как той може да се приеме като Хуманизъм.
Основата на това течение се крепи върху вярването, че съществуването предхожда същността. В случая това означава, че човек първо се явява на този свят, ражда се - не по собствена воля, и чак след това той се определя. Но как се определя? Чрез всяко свое решение, следвано съответно от всяко негово действие. Човекът е свободен, той е осъден да е такъв: осъден, защото няма друг избор, освен свободата, тя е началото и целта на неговата проекция в реалността и свободен, защото след като постепенно добива своята собствена, субективна същност той и само той е отговорен за това, което е постигнал, за това, което е направил от себе си.
Това е филосфия с две остриета; философия, която не вярва в Господ-Бог, но и не го отрича; философия, която те оставя пред отговорността, пред безпокойството и избора; философия, която не търси отговорник за състоянието на това и това, а в прав текст заявява, че отделния индивид е отговорен за своята същност, за това, което е постигнал със своето съществуване. Затова, естествено, има своите противници, хора, които не искат и не са готови да застанат пред факта, че причината за собствения им провал са единствено те.
Както твърди Сартр, екзистенциализмът е или води до безпокойство, изоставеност, безнадежност. Накратко: мислещият, избиращият, ангажираният човек е отговорен; отговорен не само за себе си като "Аз, избиращият", но отговорен за цялото човечество. Не, това не е крайност: отговорен за масата, в смисъл че като деец, някой, който избира за себе си, той избира за всички, защото действайки по един или друг начин ние показваме на света нашето собствено виждане за това как всеки трябва да постъпва, какъв трябва да е моралът и ценностната система на всеки индивид. Изставеност. Защо? Това произтича от факта, че Бог не съществува, защото, цитирам, "с него изчезва всякаква възможност да открием ценност в интелигибленото небе; повече не би имало добро a priori, понеже го няма безкрайното и съвършено съзнание, което да го мисли; никъде не пише, че доброто съществува, че човек трябва да бъде честен, че не трябва да лъже, тъкмо защото сме точно на онова равнище, където има само хора." И точно поради тази причина, човекът е изоставен - защото не намира нито в себе си, нито извън себе си възможност да се опре на нещо. Свободен е да приеме за черно и бяло онова, което той реши за такова. А безнадежността? Тя идва от факта, че трябва да " се ограничим до съобразяването само с онова, от което зависи нашата воля, или до съвкупността от възможности, които правят възможно нашето действие". Т.е. няма как да знаем дали това и това ще се осъществи, доколкото то не зависи от нас. Ние може да направим всичко по силите си то да се случи или не, но не можем да сме сигурни в резултата, не можем да живеем в илюзорен свят на, подчертавам, възможен потенциал.
Защо субективизъм в екзистенциалзма? Защото, след като приемем, че Бог не съществува, трябва да се опрем на една абсолютна истина, от която да следват всички други, а именно Cogito ergo sum - "Мисля, следователно съществувам". Но субективността в случая не е строго индивидуална, защото при екзистенциалистите човек открива себе си в другите, т.е. "човекът, постигнал себе си пряко чрез cogito, открива и всички други като условие на собственото си съществуване".
И последно, защо точно хуманизмът е една от двете ключови думи в заглавието на тази статия, при положение, че в "Погнусата" Сартр осмива и отрича хуманизма? Това не е хуманизъм, издигащ човека в култ, в най-свише от всичко.Това е хуманизъм от гледна точка на твърдението, че "няма друга вселена освен човешката - вселена на човешката субективност". Това е хуманизъм, който напомня на човека, че освен него няма друг законодател, той решава и е отговорен сам за себе си. И освен това, реализацията на индивида не е в бягството в себе си, в живот на бездействие, напротив: човекът се реализира като човек "като търси постоянно цел извън себе си, която цел е някакво освобождаване, някаква конкретна реализация".
И дори в началото да се бяхме запитали защо екзистенциализмът на Сартр има толкова широка гласност, била тя положителна или отрицателна, не само по време на военната- и следвоенната реалност, но и днес, вярвам, че си отговорихме на този въпрос.

P.S. Преди евентуално някой да започне да плюе, да се има в предвид, че е писано за час по нощите, и не включва цялостен анализ на статията, тъй като трябваше да се съобразя с училищните изисквания за обем. Някой хубав ден, ако не ме мързи твърде много, ще го довърша (:

Yes, no, maybe... ?

2009-12-22T14:16:00.003+02:00

Една анкетка, която ми се стори интересна. Ето и моите откровения (:

Били ли сте арестувани? Не
Целували ли сте някой, който не сте харесвали? Да
Спали ли сте до 5 следобед? Да
Изключвали ли са ви от училище? Не
Изпитвали ли сте любов от пръв поглед? Не
Съсипвали ли сте си колата в катастрофа? Не
Уволнявали ли са ви от работа? Да
Уволнявали ли сте някого? Не
Пели ли сте на караоке? Да
Насочвали ли сте оръжие към някого? Не
Целували ли сте се под дъжда? Да
Имали ли сте близък досег със смъртта (вашата собствена)? Да
Виждали ли сте някой да умира? Не
Играли ли сте на бутилка? Да
Пушили ли сте пура? Да
Седяли ли сте на покрив? Да
Прекарвали ли сте някой през граница в друга държава? Не
Бутали ли са ви в басейн напълно облечен? Да

Чупили ли сте си кост? Не
Бягали ли сте от училище? Да
Яли ли сте насекоми? Да
Ходили ли сте насън? Не
Разхождали ли сте се на плаж под лунна светлина? Да
Карали ли сте мотоциклет? Не
Късали ли сте с някого? Да
Лъгали ли сте, за да избегнете глоба? Да
Летели ли сте с хеликоптер? Не
Бръснали ли сте си главата до голо? Да (:
Скачали ли сте от покрив? Не
Докарвали ли сте приятеля/приятелката си до сълзи? Да
Яли ли сте змия? Да
Участвали ли сте в протест/демонстрация? Не
Пърдяли ли сте на атракцион в увеселителен парк? О_о Не
Бойкотирали ли сте сериозно и целенасочено нещо/някого? Не
Участвали ли сте в банда? Не
Показвали ли са ви по телевизията? Не
Стреляли ли сте с огнестрелно оръжие? Ако халосни се броят...
Плували ли сте голи? Да
Правили ли сте шевове на нечия рана? Не
Карали ли сте сърф? Да
Обаждали ли сте се на 112 или друг спешен номер? Не
Пили ли сте направо от бутилка с алкохол? Да
Били ли сте оперирани? Не
Тичали ли сте голи на обществено място? Не
Карали ли са ви с линейка в болница? Не
Губили ли сте съзнание, без да пиете? Да
Пикали ли сте в храстите? Да
Бягали ли сте от полиция? Не
Дарявали ли сте кръв? Не
Хващали ли сте телена ограда под напрежение? Не
Яли ли сте крокодилско месо? Не
Убивали ли сте животно, когато не сте на лов? Не

Попикавали ли сте се на обществено място? Да :D
Промъквали ли сте се в кино, без да плащате? Не
Рисували ли сте графити? Не
Обичате ли още някой, който не е редно да обичате? Не
Слагали ли са ви белезници? Да кажем
Вярвате ли в любовта? Да
Били ли сте се? Силно казано
Крали ли сте нещо? Да
Яли ли сте охлюви? Да
Давали ли сте пари на бездомни/просяци? Да
Помагали ли сте на някой да изкара изпит? Да
Удряли ли сте някого с бухалка или пръчка? Да
Били ли сте толкова уплашени, че да се разплачете? Да
Нападало ли ви е куче? Да
Били ли сте съдени? Не

Туй то (:

42

2009-12-12T12:13:00.005+02:00

Този Декември няма да правя ревю на изминалата година, а дори да го правя няма да е точно сега. От доста време не бях драскала нещо в доброто старо блогче, което повечето хора използват за споделяне на линкчета, снимки, ивенти, изминали концерти, пътувания пр. Не знам защо, но още при създаването му преди не помня колко време, реших, че моят ще е различен. Да, никой няма да го чете, но в това миниатюрно интернет пространство, което е само мое, ще се съдържат излиянията на променящото се Аз. И така и се получи. Дори някой да е чел редовно "произведенията" тук, съмнява ме да е разбрал цялостната картина, което може би беше и предумишлено направено. Не знам в какво настроение съм тази почти предколедна сутрин със първия понатрупал сняг на прозореца - цинично, емоционално, депресивно, позитивно... ? Е, ще разберем (:

Не съм сигурна откъде трябва да започна, толкова много неща се случиха през изминалите месеци, някои хубави, други много лоши; някои, които ще траят години и ще оставят своя незаличим белег, и други, които ще бъдат забравени с течение на времето. Но така стоят нещата, драги, и аз не се оплаквам. Както преподобният Вапцаров би (е) казал: "С живота под вежди се гледаме строго и боря се с него, доколкото мога."

Както казах, много неща се промениха. И ще продължават да се променят, защото точно промените са двигателя на всичко около нас. Те не са цикличност, както след есента идва зимата, те са хаотични и неопределени. Те са нещото, което ни напомня всяка сутрин, че сме живи. Не говоря за сивото ежедневие, драги, всеки си има по едно такова. Но дори то е изпълнено с малки или големи промени, породени било от мисъл, действие или решение. Понякога решения се вземат трудно, но са наложителни. След тях цял живот ще се питаш "Ами ако...". Но Момента е безвъзвратно изгубен. Точка. И продължаваме с новия ден, с новата борба и с новите избори.

И сега малко за това, което предстои. Предстои една типична Коледна ваканция, надявам се изпълнена с много усмивки, положителни емоции и любов. Любов между хората, които ще се съберат отново заедно, точно както преди, за да си прекарат хубаво, за да се напият заедно, да се излагат помежду си, да спорят, дори малко да си викат, и после да продължат с купона. И така около десетина дни. След което всеки ще трябва да продължи с настоящия си живот, тук или далече, сам или не. До следващата ни среща като стари приятели.

И така, драги, малка доза полезна или не толкова информация и философия за Живота. Но всеки си има индивидуална такава все пак, нали? (: Пожелавам на всички, без изключение, приятни моменти и много усмивки по Празниците, защото ако през това време на годината не сме заедно и не показваме любовта си един към друг, то кога? Но нека се надяваме това да не е само сега. Променяйте се, живейте, обичайте, защото един хубав слънчев ден, когато сте на 64 и се обърнете назад, ще осъзнаете, че точно това са нещата, които значат нещо. Просто гледайте тогава да не е твърде късно (:

Pinky

In The Washing Of The Water

2009-08-14T05:14:00.004+03:00

Потъвам. Потъвам.
Мислех, че ще изплувам, но все още краката ми не докосват дъното.
Но дори да успеят, значи ли това, че ще изплувам? А искам ли?
Потъвам в красивата, неизбежна бездна. Бездната на вечно течащите води. Бездната на живота.
Тук, където нищо не се задържа, където първоначалната аксиома и крайното твърдение съм Аз. Тук, където всичко тече. Какво е останало? Няколко бавно умиращи камъка, издържали вечности, но все пак – умиращи. Тук, където Аз съм просто точка във времевата линия. Но точката е начало и край, нали ?
Синьо-зелена мъглявина. Константата, посрещаща и изпращаща всичко останало със себе си. И ето ме и мен – един фосил, замръзнал в този свят за може би част от секундата, но може би и за вечност. Мъглявината съществува, знам, че е там. Но Аз не съм част от нея – нали я виждам като отделна Вселена. Тя е навсякъде около мен, Боже!, дори вътре в мен, но тя не е част от Моето съществуване, аз не завися от нея.
Опитвам се да разбера системата и, опитвам се да разбера собствената си такава. Мъглявината ме кара да забрявам. Да забрявам какво е имало преди нея, какво е имало отгоре. Кара ме да се съмнявам даже дали е имало нещо. Не е ли това просто вяра? Но аз знам, че там има нещо – може би до болка познато, място, от което съм пропътувала дълъг път, за да съм тук. Със причина.
Какво да правя? Да се спусна по течението, в което нищо не се задържа? Но ако забрява, че всъщност не съм част от него, че не сме едно цяло? Ако забравя това единствено нещо, което имам сега, както съм забравила какво е било преди? Или да се боря срещу естествения курс на нещата и да плувам нагоре? Да се боря за невъзможното... А ако никога не успея да достигна повърхността?
Знам, че съм сама. Знам, че мъглявина е част от Реката, но не е част от мен. Знам, че Реката и аз сме различни. Въпреки че мъглявината е единствената част от Реката, която познавам, знам също, че Реката не е само това. Там има нещо, което да очаквам. Нещо, което ще ме научи да плувам. Нещо, което ще ми даде покой...
Което ще снеме болката.

P.S. If this short writing touched you, don't thank me - thank Him.

Бяла приказка

2009-07-11T16:58:00.004+03:00

С бавна, уморена стъпка се приближи до прозореца. Пак валеше. Остана загледана в сивотата навън пропита във всеки един клон и керамида; с невиждащи очи и хлипащо сърце.Остави влагата да проникне до дробовете и и да се настани необезпокоявана там; остави падащата мъгла да замъгли погледа и. Но сърцето... Сърцето трябваше да е непокътнато, потънало в черно-бялата картина на отминали времена, оставено само на себе си да скита свободно. С горчивина и буца в гърлото установи, че въпреки всичко – желанието, копнежа, то нямаше накъде да полети, нямаше къде да отиде. Като ветеран от войната, крачещ към топлия дом, всяка стъпка неимоверно усилие, само за да завари огнището угаснало и леглото студено.
Загледа се с безизразен поглед към едно самотно есенно листо, полюшвано насам-натам от безмислостния вятър. Дъждовните капки бяха намерили удобно временно скривалище във вътрешността му преди да бъдат погълнати от жадната почва. Кой ли ги винеше... А вече пожълтялото листо упорито, с последни сили се опитваше да се задържи на родното си място, мястото, което му се полагаше. Всички останали си бяха заминали, безволеви глупци, оставили се да паднат при първия повей. А вятърът виеше ли, виеше тъжно своята самотна песен. След минути или часове, кой знае, листото се отказа, последната капка надежда му бе отнета, и сломено то пое надолу към сивата си безмилостна участ, оставяйки голите клони на неговия баща, майка да се поклащат злокобно застинали в един миг от вечността.
Младата жена беше уморена.Уморена както старецът е вече уморен от темите на злободневието. Уморена от знанието, от материята, от любовта. Беше уморена от себе си и живота. Нима имаше нещо да губи? Но трябваше да продължи, въпреки че цялото и същество жадуваше, копнееше, милееше за тази мечтана почивка.
Ехото от спалнята зашептя с подканващ глас в ухото и. Обърна се и закрачи бавно към стълбите, витите стълби водещи нагоре. Не просто на втрория етаж; нагоре. Бялата и рокля се вееше и шумолеше, един красив танц в неподходящ момент. Едно, две, три... Бяха двадесет и две. Всяко едно от тях забиващо отровна стрела в душата и. Двадесет и две. Това, което беше загубила, спомените, болката и страховете и я очакваха на двадесет и второто стъпало. Един друг свят, може би по-истински. Четири, пет... Страх от непознатото. Може би не трябваше да се качва. Година и половина, или много повече, или много по-малко беше отбягвала дори мисълта, беше заобикаляля стълбите. А сега... Продължи нагоре с бледа сянка на надежда. Може би щеше да открие нещо там – страх, болка, надежда, спомени, лудост. Нещо, каквото и да е. Всички отдавна си бяха заминали, всичко отдавна беше опустяло – душата и, къщата, в която откри смисъла, своя смисъл. Но това беше отдавна, в една различна епоха.
Махалото отегчено се люшкаше ту наляво, ту надясно, звън отекващ из цялата къща. Но единственото, което тя чуваше беше ехо – гласове, радостни писъци, смях, стъпки. Продължи нагоре – знаеше, беше сигурна, че я очакват. Че той я очаква. Спря се на двадесетото стъпало със затворени очи и отворено сърце. Още две стъпки.
Отвори очи и гласовете, цвета на спомена изчезнаха, оставяйки до болка познатата черно-бяла картина без звук. Красивите и очи се напълниха със сълзи – сълзи на разочарование и гняв. Не биваше да хаби надеждата си толкова безразсърдно – какво щеше да стане, когато свърши напълно? Мимолетна конвулсия премина плахо през гръбнака и при мисълта. Така и така беше горе, запъти се към бялата спалня – нейната бяла приказка. Легна на мекото легло и отново се загледа през прозореца – единствените и очи за света. Роклята и помръдна недоволно от лекото течение и отново замря. И все пак, стените, снимките, дрехите бяха пропити с онзи аромат, който не и позволяваше да спи нощем. Усихна се. Явно все пак и утре щеше да се качи тука. А навън валеше ли, валеше.

P.S. I love You

2009-05-20T01:35:00.003+03:00

There's something in your heart so cruel.

Въпросът е в моето или в твоето... Или по-лошо, и в двете?

P.S.

I won't shiver in the cold.
I won't let the shadows take their toll.
I won't cover my head in the dark.
And I won't forget you when we part.

Collapse the Light into Earth

I won't heal given time.
I won't try to change your mind.
I won't feel better in the cold light of day.
But I wouldn't stop you if you wanted to stay...

Collapse...

Всичко, което можеш да си представиш, е истинско

2009-04-20T18:39:00.004+03:00

Пабло Пикасо

Човек – аз, ти, той, ние вие, те. Това е нашата крайна идея за нещата – свършва там, където започва. Въпреки многото си недостатъци, които придават уникалността на нашата мисъл, тя има един коз – въображение.
Къде свършва илюзията и къде започва реалността? Кое определя дали геният е луд, или лудият е гений? Човекът винаги се е осланял сляпо върху уж вече начертаните стриктни граници между двете измерения на нашето съзнание – съществуващото и въображаемото. Но кой има силата и правото да определи със сигурност, че това, което виждаме като заобикаляща среда, е обективно, или метафизичната реалност е всъщност единствената такава?
От Древността досега, Човекът се е опитвал да открие първо Отговора, а след това и Въпроса засягащ Света и Живота; опитвал се е да даде точна качествена характеристика на индивида, на съзнанието, на Човека сам по себе си; и всеки път, в зависимост от разбиранията на философа и тенденциите на епохата е стигал до различен отговор, парадоксално – всеки един от тях верен. Извода, който можем да си извадим след като се осланяме върху вече отъпканата пътека на всички мислители от миналото, а и днес, е че Абсолют няма. Поне не и такъв засягащ Човека.
Представата ни за нещата е единственото нещо, което можем да кажем, че притежаваме със сигурност. Това е разбирането ни за тревата като „зелена”, водата като „необходима” и пр. Човек прекарва целият си живот със тези представи; но дали те са истинни, е твърде неопределено. Единственото ни „доказателство” е, че така виждат нещата 99 % от хората по Земята. А ако сетивата ни не са достатъчно подготвени да приемат реалността, то можем да заключим, че ние живеем в една виртуална реалност създадена от самите нас за нас. То тогава къде свършва „измислицата” и къде започва „истината” става едно абсурдно и противоречиво понятие.
Още от съвсем ранна възрас ние разбираме, че в сънищата и въображението ни всичко е възможно – няма ограничения, няма линия, която не можем да прекрачим; затова и единственото ни сигурно убежище от страховете, съмненията, болката, хората, Живота и Света е нашето Съзнание. То е необятно, невероятно, противоречиво; но също така е факт, че го имаме; то е ключа за Вселената; нещото, което ни отличава от всичко познато досега, и същевременно ни прави уникални като Личности. Съзнанието, когато знаем как да го използваме, е всемогъщо – можем да даряваме с живот, но можем и да го отнемаме; можем да създаваме, но можем и да рушим. То е нещото, което ни превръща в едни потенциални Богове – Съзнанието.
Както споменах, нашата реалност е всъщност представата ни за нещата. Но ако нямахме такава, ние практически нямаше да имаме свят, в който да живеем, нямаше да Съществуваме. Дървото е дърво, защото ние казваме, че е такова; ако изчезне идеята, която го олицетворява, то ще изчезне с нея; ако ние умрем, и представата за него, която сме сътворили – Дървото, умира с нас. И така до безкрай. Извода: сам по себе си човека е една необятна Вселена със неизчерпаем потенциал, която самите ние подценяваме и подтискаме.
„Всичко, което можеш да си представиш, е истинско.” Освен, че е положил тази вечна мисъл в книгите, испанският гений-сюрреалист на четката и скулптурата, е и я доказал. А според Ницше, за това се изисква просто „висш разум”.

Един ден на Das Man

2009-03-24T00:21:00.004+02:00

Das Man се събуди, стана от леглото без дори да се протегне и се насочи към кафе-машината; кафе – безкофеиново. Включи телевизора; сутрешния новинарски блок. „Задръствания”, „Земертесение”, „Самоубийство”, „Новият министър-председател”, „Преобладаваща облачност”. Кръглият часовник над дивана отмерваше секунда по секунда докато не стана време за работа. Das Man, разчертал рутинната си сутрин повече от умело, вече беше измил чашката от кафето с полепналата захар на дъното, беше прибрал документацията в чантата си, завързал вратовръзката си и пъхнал ключа в патрона.

Спирка. Хора. Съседа.
„Точен както винаги, а? Чу ли за новият мениджър на компанията, пълен ужас. Има връзки, затова е на този пост... „ и пр., и пр. Das Man, разведрен от неочаквания разговор се впусна във твърде очаквана вихрушка от баналност и лицемерие. Както се очакваше от него.

9.00. Das Man седеше пред компютъра, забил поглед пред цифрите и статистиките пред себе си. Отчети, ревизия ... Не му харесваше, разбира се. В днешно време почти никой не харесва това, което прави. Затова и не се стараеше. Искаше повишение. Не заради самото повишение, а заради по-високата заплата. И естествено, по-издигнатия социален статус. Щеше да си вземе мезонет, нова кола, по-модерна техника, можеше даже да си позволи двуседмичен отдих на Карибите. Щеше да отчайва с претенциите и невежеството си домашните дизайнери, щеше да окачи дипломата си на стената...

Затова и работеше. Das Man беше обвързан – от 2 години се срещаше с die Frau; разбира се, не живееха заедно, нямаха и намерението да го правят. Просто прекарваха 2 дни от седмицата заедно – я на кино, я в новоотворилия врати ресторант. Нито тя, нито той желаеха деца. Das Man не беше влюбен, никога не беше обичал– в днешно време кой си позволява да се влюбва, модата на романтиците...

Das Man имаше много контакти – познати, но не и приятели. Das Man нямаше нужда от приятели. Излизаше на по питие с някоя и друга дружка от време на време. Разговори и баналности. „Как е жената?” „Знаеш ли моята каква е, иска само маркови парцалки, а не си и мръдва пръста...” Обичайното. В неделя ходеше на шопинг, а през това време оставяше колата на авто-мивка. След университета си беше изградил бленувания средностатистически улегнал живот със възгледи някой ден да се изкачи в йерархията. И този ден щеше да дойде.

Das Man обичаше новото, модното, лъскавото. Движеше се по течението без да се замисля дали днешната мода не е същата като вчерашната, дали изобщо има някаква стойност в нея; нали е ново – това е важното. Не обичаше различните; не обичаше и културата. Списания, леки холивудски бози, които индустрията бълваше на всеки 24 часа; музика за танци и купон; нищо сериозно. Все пак, не е като да си нямаше главоболия, защо трябваше да се тревожи за смисъла на нещата, за човешките проблеми; хуманизмът утре.

6.00 Работната седмица приключи. Пътьом през видеотеката за някой стар хорър, или неангажираща тийн комедия. А уикенда? Може би най-после ще поправи капещия от известно време кран.

Das Man положи уморената си глава на възглавницата, с очи гледащи в настоящето, със мисъл прикована в самия себе си и успеха си. Но точно преди да заспи глас превърна монолога му в частичен диалог: „Оковано прасе на антибиотици”

Край

La Grande

2009-03-20T02:53:00.003+02:00

Идеята за свобода е илюзията на окованото от самите нас съзнание. Съзнанието само по себе си е свобода. Безгранична. Защо да я ограничаваме?

Красотата на деня

2009-03-04T23:04:00.002+02:00

Изкуството - това е душата на човек. Изкуството е красота. Магия. Но защо тази красота се е изпарила от хората наоколо? Може би никога не са я имали. Живея със и за изкуството. Живея за красотата. Тя е насвякъде; но не и в твоите очи. Тя е някъде там, у хората, които творят, но те са просто идея в главата ми. Тя е в сутрешния пролетен лъх, тя е в мен; и ме изпълва.

Виждам едно и също лице, една и съща усмивка и поглед щом изляза. А има ли нещо зад тази каменна, изкуствена фасада? Говори с ум и със сърце. Това искам. И нещо истинско в погледа, каквото и да. Съществуването... Красотата ме спасява от него.

А дори да си там, и да ме търсиш, и аз да те търся, и дори да се видим - ще се познаем ли, или ще се подминем, както подминаваме всичкият останал абсурд? Намери ме, все още дишам - това ми стига. Ако искаш - говори, ако искаш - мълчи. Аз съм тук. Сега. Аз съм. И ще бъда до сетния си дъх. Дори това да ми коства живота.

Sometimes

2009-02-24T01:57:00.004+02:00

Какво ще стане с мен? Какво става с мен...? Толкова е студено понякога. Целият този мрак, самота ... То ми се смее. Ще ме погълне ли? Какво е то? Не е ли просто част от мен, и ще я преборя ли? Страх ме е. Срах ме е...

Обзема ме внезапоно като треска. Обладава ме, изнасилва ме. Не мога да го спра, расте като тумор. Не трябва да се боя, не трябва. Но при наличието на цялата тази самота, поне е някаква утеха присъствието му. Когато се опитвам да избягам от живота си, независимо по какъв начин, и след като краткото мероприятие свърши и се озовавам изненадана на дивана или леглото в потъналата в мрак стая, то влиза без покана. Детското ми спасение, игрите, които практикувам и днес, изменени, но по цел същите, вече не само, че не ми помагат, а даже ме нараняват . Не мога да мечтая за невъзможното, било то и за миг. После бивам твърде жестоко наказана. Защо съм така? Ignorance is bless ...

Искрените усмивки от деня се заменят от тази пустота. Не ме е страх от мрака, аз съм нощтно дете. Тъмната страна на нещата винаги ме е привличала, имам си и луна, ако толкова зажаднея за светило. Но демоните изскачат точно тогава. Хапчетата не помагат. Хората не помагат. Успеха не помага. Изразявам себе си в нещата, които правя, които творя, но ... Аз съм дете. Искам да съм дете. Искам да достигам недостижимото в сънищата си, не искам грижа, не искам да се боря със себе си всеки път преди да затворя очи. Объркана съм. Студено ми е, но не треперя все още. Няма да треперя. Няма да се страхувам. Няма. Аз съм! Аз съм... Но все пак... Такъв ли е грях да се връщам към най-светлите неща, щом след като това боли толкова много...? Ще се боря. До последния си дъх ще се боря със себе си. "Пътят е страшен, но славен..." Дали?

Sometimes... I wish.

La nausee

2009-02-22T21:39:00.006+02:00

Сряда
Не бива да се боя.

Нещо ме преследва. Нещо ме е преследвало цял живот. Като сенките, които те стряскат по зимните пусти улици. Нещо неопределено и безформено. То е в мен... Един страх, едно чувство на безпомощност пред съществото, което се зъби в съзнанието ми. Онзи ден, докато пътувах във влака и гледах през прозореца Искърската клисура обляна от студените обедни слънчеви лъчи, видях в частичното си отражение нещо странно. Нещо в погледа ми, не беше моят поглед. И усмивката, и тя не беше моя. После като знак, разтворих книгата си и се зачетох. И там пишеше "Не бива да се боя". Не издържах и заспах. И сънувах...

- - - - - - - - - -

- И внимавай!
- Хах, няма тролове и талъсъми по влаковете, нали знаеш.
- Знам, но тука има - и сложи показалец върху челото ми.

- - - - - - - - - -

Не знам откъде идвам и накъде съм се запътила. Не зная и какво търся. Знам само какво е сега и това е най-важното. Чувствам, че се променям. В обратна посока от тази на света и всичко в него.

It's alright

2009-01-29T23:20:00.003+02:00

Е, дотука беше с този странен експеримент, забавен може би, без каквито и да било последици - експримент за(пре)откриването на Любовта. Резултатът беше, разбира се, отрицателен; не, не отрицателен - никакъв. Но това са нещата от живота, и, да си призная, пак понаучих и (пре)открих няколко факта и истини , за което много се радвам и съм искрено благодарна. И се усмихвам в момента; не е сконфузна усмивка, не е истерична, нито влюбена... Тази усмивка е виждал може би само тате; една... философска така да се каже, една лична - много си я обичам. Но едва ли ще ме разберете. =)
Напоследък гледам много филми, и вярвам, трябва да ги понамаля. Не че е лошо, просто не мога да им се насладя напълно, което е неприемливо! Та по темата, в последната трагико-комична лента на Уди Алън - "Вики, Кристина, Барселона", има реплика, която се запечата в съзнанието ми: "Не знам какво търся от Любовта; знам какво не търся." Велико! Като се позамисля, положението при мен в последните 2 години е такова. През какво ли не минах, най-вече емоционални състояния, отчайвах се, но сега - въпреки че имам дълбоки съмнения, както винаги, за съществуването на това, което търся (и не говоря само за Любов под каквато и да била форма), съм настроена изключително философски - или ще го бъде, или няма да го бъде. Не казвам, че е без значение; напротив - от огромно значение е, но Виктор Пелевин го е казал - когато има светлинка в тунела, трябва да тръгнеш към нея, дори в това да няма смисъл. Защо? Защото в това да седиш на тъмно има още по-малко смисъл. =) И такива ми ти работи.
Имам някакво необяснимо и твърде мътно чувсто за близкото бъдеще - всичко ще се развие по един свой собсвен начин, не знам как и защо, дали ще е добре или зле; важното е, че ще се развие. И знаете ли какво ме радва най-много? Че не знам какво да очаквам, в това е чара на всичко. Затова оставям нещата просто да си течат. Аз ще върша каквото сметна за добре, ще продължавам живота си хем по същия начин, хем малко по-различно. Имам нужда от нещо ново, но абсолютно ново, чисто и неупотребявано, а не нещо старо и преоткрито. И знаете ли какво, мили мои? Ще продължавам да търся, каквото и да е. И няма да се отчайвам от агресията, невежеството, невъзприемчивостта; просто ще се усмихвам и ще продължавам нататък. Един ден хората ще се замислят. И дори когато не можеш да чувстваш каквото и да е, това не значи да се отдаваш на материалното; материалното е... еми материално просто, преходно. Винаги има алтернатива, проблема е в това как гледаме на нещата. Такъв живот едва ли има каквато и да е стойност, дори за човека, на който принадлежи. Или не съм способна да го разбера и съм кон с капаци, или това, което казах си е Факт - едно от двете ще да е. Важното е, че знам какво съм избрала, и то определено не е това; как мога да мечтая за кариера и материална задоволеност, и второстепенно за вдъхновение. Вдъхновение не се намира всеки ден, но намери ли се, е безценно. А понякога ни идва в повече =) Как да е.
Много оптимистичен пост, а? И то при положение, че пак съм он май оун, но не е като да не съм свикнала. Променям се отново, може би. Това не значи, че бих заменила старите си ценности ей тъй; както много пъти съм казвала, в един момент промяната спря да бъде хаотична, а започнах да надграждам и нещата са взаимно свързани, има си последователност, и прогрес, разбира се. И да не забравяме, все пак това съм Аз, и каквото и да се прави, настроенията винаги имат доста тежка дума xD За добро или лошо - факт, и съм си свикнала пределно добре, че да се учудвам. Понякога, точно заради тези настроения, имам чувстото че в мен живеят няколко личности, които се сменят на седмица, месец, няколко... Малко е странно, но е и чаровно. Поне, когато нещата са наистина сиви и скучни, има някакво, било и малко, разнообразие. И те така.
Много накъсани станаха нещата, и пак се отклоних доста от замисленото. Нищо ново ай гес. Последно ще вметна, че обожавам такива вечери - прекрасна и спокойна музичка, шоколад, кола & цигари, приглушена светлина, неангажиращ разговор с приятел, компютър, специално настроение и вдъхновение, било дори съвсем миниатюрно. Тази комбинация ще е едно от нещата, за които най-много ще жалея, ако си замине; лекува всичко, оправя всичко, създава всичко. И същевременно не го прави; моментно е, и не е. Абе... мои странни емоции и възгледи. Вярвам, че обичам начина си на живот, от време на време ми е нужно съвсем малко разнообразие, нищо повече.

Лека вечер =)

To greet every new day that may come
like the first of spring

just a man

2009-01-22T22:32:00.004+02:00

„Сам да приемаш себе си като съдба, да не искаш нищо друго - в подобни състояния това е просто висш разум.”
Фридрих Ницше

Човек се ражда, човек живее и човек умира. Всичко, което се случва през онзи преходен период между началото и края, всичко, което се случва – Живота, е резултат от причинно-следствени връзки, действия, взаимодействия, емоции, мисли и пр. Човек приема сам себе си като личност, което в действителност е. Но твърде рядко, в едни изключителни случаи, Личността може да еволюира – да стане собственост сама на себе си, да бъде и началото, и края, и вечността.
Съзнателно или не, Човек винаги се стреми към нещо, той е същество, което не може просто да съществува, дори когато се е примирил със Живота, по един или друг начин, той пак има цел – Смъртта. Точно поради този факт ние не сме Вечни, не сме и Хармонични. Етапите в развитието на Личността са няколко, но основният, и твърде често неосъществим за масата, е този да се опиташ обективно да се разкодираш, т.е. да знаеш на какво си и не си спобен във всеки един момент, да опознаеш и най-тъмните и затънтени кътчета на осъзнатото си Аз, и пр. Вторият, това е Примирението – да знаеш какво си наистина и да успееш да се примириш с него, да си способен да живееш сам със себе си, то това е Дар, който малцина успяват да си извоюват. Разбира се, тези етапи са изключително условни – в крайна сметка всичко опира до субекта, всичко е индивидуално, и страничен наблюдател не би могъл да разбере каквото и да е – защото за този деликатен въпрос действията са преди всичко ненужни и абсурдни – „Не действията определят това, което си; това, което си определя действията.”. Условието трябва да е преди резултата – когато, разбира се, говорим за напълно осъзнати постъпки, чиито последици сме най-вече готови да осмислим (приемането им е първичен стадий) – защото едно деяния има невъобразимо, невероятно много последици, които ние, дори да можем, някъде във веригата на мисловната еволюция, сме отказали да приемем.
Какво е съдбата в нашите представи – „участ”, „жизнен път”, „бъдеще”... Но каква сила и мощ на разума се изисква, за да извървим пътя на познанието, и в крайна сметка да сме избегнали единият от двата му основни недостатъка – то е крайно. А разумът е безграничен. Ние сме така устроени, че винаги искаме нещо – но докоснем ли се до него, изучим ли го, бързо го забравяме, и подемаме друга цел. И така от първият до последният ни миг. За да не желаем нищо, да не копнеем за каквото и да било – духовна храна (материалната такава е закодирана дълбоко в съществото ни, затова няма да се спирам на нея подробно), вечност, небитие; за да можем да бъдем свое собствено настояще и бъдеще, да не се нуждаем от нищо друго освен самите себе си, то тогава този „висш разум”, за който говори Ницше, трябва да съдържа в себе си Живота, Вселената и всичко останало... Дали е възможно или не, и дори да е – дали го е имало, едва ли някой от нас би узнал, а дори да узнае – не би го осъзнал. Защо? Защото нормалният човешки индивид е краен, живее с представи и идеи за крайни неща. А преди всичко, ние сме просто хора.

Christmas 2008

2008-12-23T03:55:00.006+02:00

Принципно обичам Коледните празници и всичко около тях - не-толкова-нескопосана украса в града, наистина нескопосаната украса вкъщи, шаша и паниката около това на кой и какъв подарък да вземем, коледните филми, наивната усмивка и доброто настроение (което върви в пакет със инфантилно и доста любвеовилно поведение), студените ( и може би, но подчертавам "може би") снежни нощи, през които съм се увила като пашкул и чета някоя книжка или гледам филмче (разбира се пепелника, цигарите, шоколада и колата са на по-малко от ръка разстояние - през този сезон не мога без тези дребни удоволствия) и прочие, и прочие ...

Неслучайно започнах със "принципно". Тази година изневерих на цялата традиция, откъдето и да го погледна. Кога започна Декември, кога остана 1 ден преди Бъдни вечер? Това време се проточи твърде дълго, но и се изниза по същия начин. Времето е твърде крехка тема, до която не ми е сега.

Факт е, че не съм във най-добрата си форма. Меко казано... Ако трябва да бъда честна със тебе, блогче, малко са били случаите и периодите, в които положението е било такова или подобно. Но такъв е животът и, честно казано, не умирам от желание да се гръмна навръх Коледа или Нова Година. Е, ако стигна дотам едва ли ще пиша нещо тука, независимо, че тази страница поглъща един твърде малък процент от душевните ми лайна - малък, но по-добре от никакъв.

Имам си един тефтер, червен тефтер - страниците са чисти, без редове, а кориците са едни такива мъхести, без да го прави натрюфен и прочие. В него наистина си изливам душата now and then, защото остава факта, че там Зная със сигурност, че никой няма да прочете - това тука е по-... Не бих казала за развлечение, определено не, но тук съм по-иронична, саркастична, гротеска и т.н. спрямо себе си и нещата, които ме вълнуват. Изгубих желание да пиша... Твърде често се случва, със твърде много неща. Мдам... Няма да ви излъжа и ако ви кажа, че не ми се живее като сме тръгнали със искреността и сополивото "изливане на души". Ба ми... На 24ти сутринта ще си излея ли, излея ли душата пред един човек. Разбира се, той ще ми кима, а аз първоначално ще се чувствам неловко, ще се чудя какво да му кажа, и по-точно какво се очаква да му кажа, след това ще се ядосам, и най-накрая ще си вляза в ролята, за да си постигна целта (която не съм сигурна каква е, и дали изобщо я има, но това е съвсем отделна тема).

Аз говорех за Коледа... Мда, провалих си Коледата в общи линии, а и някои фактори ми помогнаха така да се каже. Когато (ако) се събудя утре, ще видим дали през този един ден ще успея да я "спася". Може би, има някакъв шанс всичко да се нареди и да си бъде окей. И аз да съм окей - не перфектно, но нормално ...

Не направих никой щастлив, дори за момент. А ми се искаше, много ми се искаше. Не зная, май е късно хх. Някой ще ми обясни ли аз висша степен егоист ли съм, или обратното ? Много мнения съм чувала по въпроса, в двете крайности. Явно зависи от момента. При мен всичко зависи от момента.

Давам шанс на надеждата си (защото, когато аз спра да се надявам, значи или е дошъл краят на света, или моят - разбирайте го както искате) до Нова Година. Ако в началото на Януари нещата са същите, или по-зле, взимам крайните мерки, които наближават към мен със страшна сила. Но няма друг начин. Всъщност има, но е твърде лесен. Между лесното и правилното, аз избрах правилното за съжаление. Както винаги. Разбира се, кое е правилно и кое - не, си остава твърде относително. Да кажем, че за момента това е правилното решение.

Все пак - и утре е ден.

P.S. I've got a pair of Gohills boots, and I got fading roots...

2008

2008-12-07T00:58:00.007+02:00

Look another year went by,
They keep passing by,
But damn I didn't even die!

Вярвам, че дойде моментът и за това писание. Голяма грешка да го пиша сега, тази вечер, но иначе може би няма да го сторя. Та, това ще бъде една самооценка за тази календарна година, и може би малко(доста) предложения за подобрения през следващата.

Банална история в общи линии. Нищо уникално, нищо истински хубаво, разтърсващо. Посредствени неща може би. Или може би не... ?

Тази година научих няколко неща много добре, въпреки че ще се налага да ги усъвършенствам до края на живота си - научих се да се изнасилвам душевно, научих се да се побеждавам, научих се да стискам зъби, научих се да се примирявам. Най-вече да се примирявам. Разбира се, тези качества са пускали корените си от много време насам, доста надълбоко. Всичко това е ставало подсъзнателно, естествено. Тази година му дойде времето за осмислянето на твърде много неща, за гласът в мене, който крещеше: "Не, недей! Не може! Не е истина!" Но въпреки всичките му услилия, му сложих мръсен чорап в устата, овързан с тиксо, и го заключих в мрачното, мизерно, тясно и тъмно мазе на съзнанието си. И получих "identity crush" (наскоро разбрах, че се е казвало така; ако има грешка в термина, приемете скромното ми извинение). Тъй като за мен да потърся професионална помощ изглежда както като Караконджо за някои малки деца, най-вече поради неистовия ужас какво могат да ми кажат, си замълчах. И гледах живота си през екран. Откъснах се от света и всичко в него. Нямаше никой и нищо, никъде. Да, знам, банално. Ама в същото време е и леко страшничко. Не беше може би особено напреднала фаза, защото успях да изляза от нея сам-самичка. Едва ли е "силна воля" защото не мога да съм обективна отностно наличието на такава при мен. И така. Разбих 2 сърца тази година, 2 рани, дупки, които трудно ще заздравеят. Съжалявам? Да, съжалявам. Определено съжалявам. Колко лъжи и измислици излязоха от устата ми и пуснаха своите дълготрайни корени някъде там, не се знае.

Какво друго... Може би ако карам хронологично, ще е най-добре (въпреки че досега в общи линии го правя). За "по-старите" неща ще съм по- обективна може би - все пак са отлежали повече. Януари мина в снегове, учене на безсмислици, уютни вечери в старата ми стая със Хари Потър на скута. Почти никаква комуникация със хора - само с мама и тати, и с Димо по скайпа, който мразя толкова много(скайпа, не Димо -_-). Той се влюби в мен. Не, той ме заобича. Не се оправдавам - може би направих достатъчно, за да го подтикна към това. После си сърбах кашата и съвестта ме глождеше до извеснта степен. Подчертавам до известна степен. Февруари живота в мен започна да се възвръща бавно, но сигурно. Видях Патън на живо за първи път. Само заради последното си заслужава да класирам месеца като "добър". Март... ех, Март. Пролетта дойде, и за кратко всичко беше много хубаво - края на зимата, слънце, цветя... Живот! Но прдължавах да се изяждам заради н неща. Както винаги. Стоян дойде в Плевен тогава. Беше хубаво - нещо отвътре ми трепна и дадох криле на въображението си да рисува картини. Груба грешка, която никога няма да успея да залича. Но понякога въображението и музиката са единствените неща, които ме задържат. Как да е. Имаше мартенички. Тогава, вярвам, започнах да се плъзгам по-сериозно, въпреки че ми се струваше, че може би се изкачвам. Не зная, не мога да преценя сякаш. Заебах доста неща, едно от които училището, и продължавам в същия дух, което определено не е хубаво.

Много, много музика през тази година. МНОГО. Тука не се изхвърлям, но смея да твърдя, че за една календарна година слуха ми се разви като за 5. Много информация, много емоции. И както някои хора се изказаха, не слушам заради "слушането". Слушам, заради музиката. Бих ли отделила иначе толкова време и усилия, само и само да твърдя, че знам кой е незнамсикой и знам какво свири и е издал същия този незнамсикой ? Тъпи изказвания, драги, много тъпи. Едно нещо, коеот винаги ще е до мен, и в което винаги ще имам вяра - музиката.

Началото на Март разбрах, че ще се местя. Онзи апартамент не беше просто място, в което спя и ям - това беше моят дом. Всеки ми казва "Какво толкова?" Ем, не зная, за мен беше и до някаква степен все още е бая. 10 години прекарах ам, израстнах там, оформих се като човек там, имах прекрасни и ужасни моменти там, какво простотии съм правила там, по дяволите! Но... нямаше начин. На цялото ми семейство му беше доста трудно, но мамичката му, моята душа се раздираше само при мисълта. И все пак, останах най-хладнокръвна, за което се поздравявам. Бях там, където бях нужна. Справих се добре. Но дори едно потупване по рамото не получих... Е, случват се и такива неща.

Април и Май се изнизаха доста бързо. Към средата на Май бушоните ми поизбушиха покрай целия натиск - местене, хора вкъщи постоянно, събирането на нещата, повтарянето в училище колко не ставам, слушането и кимането, когато близки приятели ти се оплакват (но бях там за тях, бях по дяволите, бях!). Реших да направя нещо, което не съм правила, и, разбира се, напук на всички. Та така бях за 20-30 дни може би най-червенокосия човек в града. Беше хубаво. От началото на юни започнах да спя в къщата - пуста, подтискаща. Естествено, аз трябваше да прекарам дестина дни тука, сама, грижех се за животните. Вечер беше много кофти. После тате дойде, после и мама. И един ден доста скоро след това вече нямах ключ за апартамента... Дойде и рожденият ми ден. Твърде подтискащо време (малко преди и малко след него). Без празнувания и купони минахме и този път. И по-добре. Нямах търпение да се махна, да замина, буквално броях дните до 18 Юли. Не ходех на даскало, и все пак се справих. И така учебната година свърши, и прекарах 2 седмици от типичното плевенско лято - много голяма жега, ходене до Мъртвата със всякакви хора, простащина и скука най-вече. И заминах. Бяха странни, и хубави като цяло дни във Англия. Доста самотни, но съм свикнала да съм сама през по-голямата част от времето. Не винаги сам и самотен се припокриват обаче, само да вметна. Провинцията там е хубаво място за живеене, няма 2 мнения по въпроса. И такам... Върнах се, седях 1 седмица тука, видях се със родата, приятели (колкото от тях бяха тука) и със Цвете си хванахме раничките и се качихме във влака за Варна. Странни дестина дни бяха там... Във аквариум. Всичко ми беше толкова далечно. Тръгнах със Стоян, беше ми добре. И около 20-30 дни след това. Съжалявам, наистина, но ми беше ясно може би още от самото начало какво ще стане. Имах една представа за този човек, изградена от мен самата, която знаех че не е истинска. И тя рухна. Не казвам, че истинският, "реалният" човек е с нещо по-лош от тази представа. Но не е това, което си очаквал. И Стоян беше поредният човек, прецакан от мен по един или друг начин. Да, казвам, че съжалявам. Няма начин. Наистина го правя, но не много, не от сърце. Нещата, за които съжалявам много много са съвсем различни, които няма да обсъждам сега.

Ех, стигнах до Септември. Ще спра до тука - твърде са ми пресни събитията. И какъв е извода след това дълго, дълго, заспало писание ? Нямам идея. Едно знам със сигурност - ще се надявам догодина да ми донесе нещо. Каквото и да било. Пък може много да ме захапе кучето и да свърша някои обратими и не-толкова-обратими неща. Ще видим. Доста се разочаровах от нещата като цяло, и някои неща, въпреки че ги разбирами знам, че са така, отказвам да приема. Но... Има време ;) Имаше много усмивки, много горчивина, много размисли и страсти... Нищо необичайно може би. Тази година, също както предните, доста се промених, израснах. Само че може би стана по-плавно, не зная. Но си е факт, че още много ще се променям, твърде много.

И такива ми ти работи... Але-хоп!

I woke up and I had a big idea
To buy a new soul at the start of every year
I paid up and it cost me pretty dear
Here's a hymn to those that disappear

After this darkness, there's a next

2008-11-11T20:09:00.005+02:00

Been thinking, speculating on this for far too long. And I mean far too long. It seems almost like an Eternity... Or two.

Things happened, people came and went and it's always the same - only the faces and the circumstances changed. I didn't. Time has stopped for me. A long time ago.
Lost it along the way. Don't know what exactly but... I feel its loss deep within me. Don't think there's anything or anyone to keep me here. I realize... I've stopped living, don't know when nor why. I just exist now.

Yes, I know it's gonna be an extremely selfish thing to do but ... Some people will understand, some won't. I don't care. Hah, Slapstick! Guess I've always been a pragmatist.

I never wanted it all. I just wanted a tiny little bit of it. But a REAL one. Guess we never had it. I always claim that I'm not sorry for this or that. The thing is that I'm so sorry for so many things in my life... And I found it best to accuse myself, don't believe I'm very far from the truth.

As my beloved Trent says, "I just want something I can never have". And even he doesn't know how right he is. I can't imagine myself, going through the years of emptiness, going through one big NOTHING and finally wake up and find out tomorrow I'll be gone. What was the point of it ? Of all the tiresome, mind-numbing, painful waiting ? None.

"Wishing life wouldn't be so long..."

I wonder... If it's just a matter of time now ? I guess it is. 'Cause I'm just a stranger, a roamer... And you are the same.

Before last.
"Трябваше - а сега стоя като някоя старица, която събира дървата си от оградите и хляба си по вратните, за да облекчи и продължи още за един миг своето ужасяващо, безрадостно съществуване."

This may continue a few days more... Or 2, maybe 20 years... But I think I just burned away too fast. And now I fade to grey. Slowly and surely. Thanks for the book, A. Love ya. It was the thing I needed. Brilliant. Thank you. For everything. I'm sorry...

May God have mercy on our dirty little hearts.

Neverland

2008-10-08T03:00:00.004+03:00

"Никога не съм сигурен за какво пиша преди да го напиша." "Той сякаш бърза да порасте..." "Красиво наистина... Някъде през последните 30 секунди момчето в теб си замина и навлезе в света на възрастните." "Омръзна ми възрастните да ме лъжат ! Все едно съм сляп !" "Никога не бих те излъгал, Питър... Никога." ""Но как... ?' "Като вярваш, Питър, като вярваш..."

И точно в онзи момент, през едно толкова далечно, нереално и студено време, аз се усмихнах със детска наивност за последен път, и заплаках. И във все същото нереално време, само че във друг момент, аз се изгубих. И се търся оттогава. Ами ако ... Ако не се намеря. Не, не - ще се намеря. ("Помниш ли когато... ?") Помня го, да. Но не го чувствам. Къде отидох, по коя пътека свих...? ("Колкото повече растем, толкова по-рядко се чувстваме щастливи.") ("И в онзи момент вече напълно се върнах към старите си ценности, към онзи пънк-рок бум, станах онзи идеалист, който бях, награбих скейта и излязох да бутам.") Но не си... И аз не съм. ("Беше русоляв...")

Къде отиде, приятелю ? (В...) Къде отиде, приятелко ? (В...) Къде отидохте, мамо, тате ? (В...) Къде отидох ? (В Невърланд...)

("1, и 2, и 3 ... Идвам !") И те така. ("О, Боже, каква драма...")("Много ми е бохемско. Хах!")("Бях..." "Беше..." "И тогава...") Але-хоп!

"Помня го от 3-годишна." "Верно ли бе, човек... Смятай." "Мда... Дядо ме научи, преди още да се разболее." ("Дядо бухал снощи жито грухал...")

"Тогава ходехме всяко лято на море, с мама и тати. А после и на планина с баба и дядо." ("Можеш да летиш!")

"Имам белег, още си седи." "Живеехме на Сторгозия." "А ние на Дружба." "Кучета и котки..." "Имам един тефтер..." "На село..." "Писала съм два пъти в него..." "Баща ми..." "През 5 години..." "Горе на тавана..." "Чудя се какво да напиша тази година..." "Като бебе..." "Дойде ми редът..." "А моят ... ? "

Радиооо !

Еее, кфо стана уе, копиуе...

"Помня оная есен-зима, когато бях още на опашки, идвах към часовника, със големите слушалки и слушах Фол Аут Бой, а ти тъкмо свършваше даскало... И уличните лампи светеха много особено и яко." "Да, а аз пренервена от немския, тъкмо слязла набързо по баира, идвах и отивахме в Ретрото за по чайче." "Тфа си беше нащо място тогава." "Така си е ..." "И Анти и Петър..." "Да, и тогава... " "И ние..."

"И се преместих. Нещо загубих ... "
"Случват се и такива неща..."
"Така е..."

обичам

1440

аз съм

What have I ...

NEVERLAND

Heartattack In A Layby

2008-10-02T00:37:00.008+03:00

I pull off the road
East of Baldock and Ashford
Feeling for my cell
In the light from the dashboard

Hissing from the road
The smell of rain in the air con
Maybe check the news
Or just put a tape on

Lighting up a smoke
I've got this feeling inside me
Don't feel too good

If I close my eyes
And fell asleep in this layby
Would it all subside
The fever pushing the day by

Motor window wind
I could do with some fresh air
Can't breathe too well
(She waits for me. Home waits for me.)

I guess I should go now
She's waiting to make up
To tell me she's sorry
And how much she missed me
I guess I'm just burnt out
I really should slow down
I'm perfectly fine but
I just need to lie down

We'll grow old together
We'll grow old together
We'll grow old together ...

P.T.

"This body, this body holding me ! "

2008-09-27T17:06:00.002+03:00

-Казах ти вече, остави ме на мира !
-Няма.
-Идиот...
-Не е невъзможно. А сега пак към въпроса: защо мислиш така ?
-Какво, дявол те взел, ти влиза това в работата ?! Мисля така заради ред неща. Докажи ми че не мисля правилно ! Не можеш, нали ?! Нямаш силни доводи... Като се замисля май изобщо нямаш доводи. Така че, ако обичаш, остави ме да правя и да мисля каквото си знам.
-Защо ?
-Виж кфо... Имам работа и никакво време да се занимавам с индивиди като твоя милост. Довиждане.
-Работа ? Хм, чудя се каква... Сега, както всеки друг ден, ще поемеш по познатия път към дома, и докато вървиш ще се чудиш какво по дяволите правиш още тука, след като няма абсолютно нищо, което да те задържа. Ще подминаваш познатите до болка сгради, и със всяка крачка ще умираш по малко. Всеки ден е така, нали ? Ще се прибереш, ще захвърлиш нещата си наоколо и ще се затвориш в онази малка сива кутийка, притискаща те от всички страни. Няма да пуснеш щората на големия прозорец, защото гледайки през него чувстваш някаква свобода, илюзия че скоро може да ти израстнат крила и да полетиш. Но знаеш, че няма да стане. Където и да отидеш, ти ще си си пак ти, и демоните ти ще те следват по петите. Даже и нови ще намериш. И каквото и да правиш, каквото и да струваш, знаеш че нищо няма да се промени. Светът ти няма да се промени. И тази мисъл те съсипва. Нали ? Търсиш сродна душа, и намираш души по пътя, но не и сродни. Разбиваш животи. Осъзнаваш че си сам. Осъзнаваш, че ще умреш сам. Разочарован си и разочароваш хората наоколо. Вътрешно си мечтаеш на никой да не му пука особено за теб, и колкото и да го отричаш пред себе си, несъзнателно се сремиш към това. Тогава може би ще си свободен, когато си и физически, и психически сам. Няма вериги. Мразиш веригите. Те те задържат, те не ти дават пълната свобода. А ако успееш да се освободиш от тях, се чудиш какво ще стане. Дали ще се превърнеш в един от Ницшевите "свободни духове", дали ще откриеш нещо... А ако нищо не откриеш и нищо не се промени, ще се признаеш ли за победен от живота ? Може би. Откъде знам всичко това ? Знам, брат, знам. Знам, защото съм плод на мислите ти; както и ти на моите. Знам. И ти знаеш всичко за мен. И знаеш горчивата истина.
-Да, знам я.
-Тогава какво правиш още тука след като я знаеш ?!
- Каквото знам да правя най-добре - да стискам зъби. Лек ден, брат.

The Vast Ocean

2008-09-02T01:08:00.002+03:00

И те така... Да започна с една мисъл, която се усуква из съзнанието ми от няколко дни насам. Един близък на сърцето ми човек сподели (не претендирам за точен цитат) : "Не бяхме ли точно като рибки в аквариум там ? Изолирано късче от света, но в него намирах всичко, което ми трябваше. Реалността беше някъде там, отвъд стъклото. Времето беше спряло... Бях щастлив." Но слънчевите лъчи се изкривяват от стъклото, разбира се. Абсолютно съгласна съм с горната мисъл. Не е ли точно това щастието, бягство от реалността ? Бях сляпа, да, но ми беше добре. Трябва ли постоянно да съм на системи, трябва ли да потъна в изкуственото и всичко да се размие наоколо та да оформи една картина ? Картина на блаженство. Но така съм като късоглед без очила - не виждам ясно нещата, които попринцип, както се казва, "ще ме плеснат по челото" . Не искам ! Не ! В изкуствена среда животът съответно е изкусвен. Всичко е тихо, спокойно, монотонно. Блаженна летаргия със едно постоянно чувство на сигурност и задоволство. Но няма живот, няма тръпка. Предпочитам горчивата реалност пред това. Съжалявам, не мога така. Да, никога няма да бъде същото както беше там - просто изляхме от аквариума и се върнахме към добрият стар океан. Където има вълнение, течение, прибой, прилив и отлив. Но не и изкусвен. Където живота е суров, но ако пожелаеш можеш да поемеш на път - да си свободен един вид. И когато открием щастието в този океан, дори само за миг, то тогава ще е истинско. Ще е неповторимо. И когато теб те завлече южното течение, а мен - северното, и безкрайната шир ни раздели - не забравяй че все пак, някъде, някога ще се видим - променени, израстнали или деградирали; задружни; самотни; ранени ... Някъде, някога. Нека изберем океана пред аквариума, живота е там. Знаеш моят път, ще се присъединиш ли, или ще продължиш вечният сън докато часовникът тиктака ?

Chaos Theory

2008-08-11T04:08:00.002+03:00

Това изисква един подобаващ отговор, нали приятелю ?

„Ти знаеш всичко.Ти си широко отворено и в същото време-оковано.Скоро ще разрешим този проблем,не се притеснявай.Засега ще си живеем със затворени очи,в перфектна хармония,така ни е лесно.
Е,приятелю,шайн он!”

Аз съм. Да спрем дотука, а ? Ти реши какво ще съществува и какво няма, какво ще се зароди отново и какво ще умре. Безграничната свобода носи и едно малко семенце. Семенце със самота, гордост, предразсъдък – каквото решиш. И колкото и да е малко това конкретно семенце, то безвъзвратно разваля цялостната картина. А доколко можем да говорим за безгранична свобода пак е твърде относително. Когато ми кажеш, че си свободен, аз ще ти кажа, че съм Бог. И двете са потенциални истини.

Проблемът сме ние. Това, което си мислим, че сме, че не сме; че имаме, че нямаме; че можем и не можем. А перфектната хармония е някъде там, където е и перфектната симетрия, малко се припокриват може би. Или не ? Или просто и двете липсват, who knows ?

Лесно е да си мислим, че мислим. Трудно е да осъществим процеса „мислене”. А може би най-страшното е, че си мислим, че можем да мислим, от което пък следва илюзията за познание, което води до задълбочаване. А нещата са просто такива, каквито са – нито повече, нито по-малко.

Red, blue, green

2008-07-26T21:45:00.006+03:00

No matter what happens now I shouldn't be afraid 'cause...

"Yes, I shouldn't be afraid - I've survived till now and I'll keep surviving, won't I ? " said he while sitting on the grass on his own listening to the song. There was nobody around, it was always like this. It wasn't his thing to think bout stuff like what he's gonna eat tonight - pizza or a burger, what time he's getting home, what will X and X2 say etc. "This world, " he thought, "is nothing more than a cinema - you buy yourself a ticket, you get inside, sit there as you were told to, wait until the movie is over, and you go away. And then another movie starts, other people watch it and they do exactly the same. And our life is this damn movie - sometimes it's good, sometimes it's bad, we can't say 'cause we haven't watched it yet... "

Some people thought he was strange but clever. Other thought he was also strange but dumb. Actually he was nothing special except the fact that he could think. Nowadays very few people can think. And this is a problem, isn't it now ?

He also loved the simple enjoyments he could find - a can of Coke, lying on the grass under the sun, an apple maybe... Today was like any other day. The sun was laughing from up there, maybe thinking how funny peope are, and it was absolutely the same - the sun never ever changes. The clouds were floating, the people rushed from point A to point B... Everything was the same.

And he was doing what he liked doing - lying on the grass, listening to something, enjoying the simple things, thinking. But it was time to go now, time to go home. And he stood up, got his bag from the ground and slowly walked towards the gate of the park. And while walking he saw a writing on a tree - "Bill was here" . And he answered with something like a smile on his face, "Well, I was here too."

He got out of the park and stopped at the red light.
He tought "Red, blue, green..." .
He was the only pedestrian on the sidewalk. Then a car, out of control, smashed his little body, a body of a twelve-year-old boy.

Some people leave the cinema earlier, they just had a meeting they simply couldn't miss.

Something like nothing. Or summary.

2008-07-16T01:12:00.006+03:00

Some people say that the morning is wiser than the night. I don't agree, not at all :)
I'll write this blog in English, I definitely need to practise it and so on.

Something like nothing. Or summary.

So things are going quite well for me lately. Trying to look objectively, I realize I don't lack anything important at this stage - I'm going straight ahead, not looking back, no Mam. I've went through some drops in the last 6 months, and now when life is calming down and I'm feeling a solid ground under my feet, I want to congratulate myself for being such an imperturbable prick, and I want to thank some people - the ones who were there for me when I needed support (I sincerely hope I wasn't a pain in the ass at that time), and the ones who were also there for pretty much of the time but drew back when they felt like it. I appreciate everyone's attention and support, and just wanted say that I won't let you down when you need a light in the pitch darkness. ;)

I've changed. Again. A lot. The last month's crises was mainly because of this: the old must learn to live with the new; and for few weeks the doubts were immense, jumping from one extreme to another. But as I said, things are calming down, slowly but positively - in my head, and at home. And I can feel the summer rushing through my veins, and I feel pretty happy right now, no matter how transitional this feeling is ^^

I want to say a really big "Thank you" to X for being behind my back and being ready to listen, and I pray to the Lord that soon I'll develop the idea I just got so we can start working on it. Who knows, we can have a really pretty art-baby, but it needs lots of cares though. Time will show :)

I'm older now but with no doubt more mature. Another year around the sun has passed, and I'm feeling the merciless time tick-tick-ticking away. But it's just the way the things go, and I'll do my best to fulfill it. And I'll try to bring at least some enjoyable emotions in my close-ones' lives :)

With A Little Help From My Friends
by The Beatles

(tup-tup)

I.Am

2008-07-15T09:36:00.003+03:00

Аз съм едно нищо. И ти си едно нищо. И всичко е без значение, когато някоя сутрин се събудиш и не видиш слънцето, и осъзнаеш, че не го виждаш не поради факта, че ти си слънцето...
И утре е ден. Да, де, ама какво ще постигнеш след утершния ден ? Ти не си. Може би само искаш да си. Единственото, което имаш и което те крепи, са думите аз съм. Ама не си. Само искаш да си. И може би никога няма да бъдеш. Каквото и да е.
Аз съм и много неща. Аз съм си аз. Ама аз съм и онзи хладен полъх, който усещаш до мозъка на костите си, когато след безсънна нощ застанеш на прозореца си и точно този полъх те целуне за "Добро утро". Аз съм и онзи облак, който закрива слънцето, когато най-жадуваш за него. Аз съм болката и самотата, която те раздира нощем. Аз съм много неща. Но и нищо не съм. Едно и също е. Не схващаш, не намираш логика. Нормално, израсъл си с убеждението, и най-вече ти е вродено да приемаш заобикалящата те реалност за обективна. Добре де, и такава да е. Ама ако не е, ако всичко е една илюзия на простото ти съзнание, докато безпомощното ти тяло лежи някъде, докато биде хранено от системи ? Или всичко е много различно ? Много ако-та станаха.
Ако можеш да ми кажеш какво искаш, и то не е свързано със бъдещото или настоящето ти съществуване , уж реалното такова, аз ще ти кажа защо едно листо е толкова важно за теб. Защото аз съм онази стрелка на стената ти, която безжалостно отмерва минута след минута, и един ден ще ти каже "Е те тфа беше, мой човек". А ти със неразбиращо тъпо лице, но вътрешно нарастващ ужас, може би ще се замислиш. Но вече няма да има време.
Защото всичко е като детска люлка - ту нагоре, ту надолу. Но докато, вдъхновен от внезапното издигане, забравяш за най-изконните неща, ще тупнеш долу. Ама няма да станеш. И една мравка ще ти се смее и ще си мисли колко си изпростял докато си поумнявал. И те така.

Pinky's Psychedelic Breakfast

2008-07-13T12:20:00.004+03:00

Поредната. Тази сутрин/обед се събуждах, и за моя най-голяма изненада не ругаех нито баща ми заради силната музика, нито съседа заради бормашината, нито Чарли за пригласянето във цялата тази симфония. Правех друго - и то съвсем несъзнателно - повтарях си наум едно стихотворение. За да бъда точна - превода на Time на Петя Дубарова... А сега седя и си пия кафето докато слушам TDSOTM и се радвам на слънцето, но то си е все същото... :) Много съм щастлива, че си купих тази нейна книга - на вечната ми връстничка - без значение че родителите ми ме направиха както се казва на пет стинки, защото съм дала 10 лева за този сборник. А уж оценяват изкуство. Наблягам на уж :)
И ето във този сутрешен блог аз исках да включа най-вече това:

Time by Pink Floyd

Ticking away the moments that make up a dull day
You fritter and waste the hours in an offhand way
Kicking around on a piece of ground in your home town
Waiting for someone or something to show you the way

Tired of lying in the sunshine
Staying home to watch the rain
And you are young and life is long
And there is time to kill today
And then one day you find
Ten years have got behind you
No one told you when to run
You missed the starting gun

And you run, and you run to catch up with the sun, but it's sinking
Racing around to come up behind you again
The sun is the same in a relative way, but you're older
Shorter of breath and one day closer to death

Every year is getting shorter
Never seem to find the time
Plans that either come to nought
Or half a page of scribbled lines
Hanging on in quiet desparation is the English way
The time is gone
The song is over
Thought I'd something more to say

Home, home again
I like to be here when I can
When I come home cold and tired
It's good to warm my bones beside the fire
Far away across the field
The tolling of the iron bell Calls the faithful to their knees
To hear the softly spoken magic spells

Време превод на Петя Дубарова

Текат минути, часове и дни
в безспирен бяг безследно отлетели.
Как страшно в тези четири стени
ти блъскаш своите мисли посивели.
И чакаш някого. Но идва ден,
когато по пътеки осветени,
от блясъка на слънце озарен,
с изопнати от дъжд прохладни вени
ще спреш за миг внезапно покосен
от мисъл: Младостта е изживяна,
и как ли ще признаеш ужасен
пред себе си, че тя е пропиляна.
И истински все още неживял,
денят ти сив отмерва пулс последен.
И времето ще сграбчиш ти без жал
със трескави ръце и ужас леден.
Към слънцето с пресъхнали очи,
съсипан, прежаднял ще се катериш.
Но слънцето жестоко ще мълчи
и нищо ново няма да намериш,
защото си съвсем обикновен човек
на средна възраст. Много скоро
е може би и онзи страшен ден,
когато смърт очите ще затвори.
Ще върнеш ли, дали ще върнеш пак
загубеното, вече пропиляно?!
На карта ще залагаш, светъл бряг
ще търсиш, но във тебе като рана
ще пари мисълта, че две неща
не можеш никога да си възвърнеш:
Живота да избавиш от смъртта
и времето назад да върнеш!

Изтича песента като вода!
Но времето остава нейна стража.
Дотука спира моята следа,
а имах толкоз много да ви кажа.

Перфектна сутрин... Поздрав за всички млади, а и не толкова млади идеалисти ;)

Разходка, или как цигарите всъщност Не ни вредят

2008-07-09T01:51:00.007+03:00

Прибирах се към вкъщи. Живея в къща с двор във един от спокойните квартали на града. Разбира се, уличните лампи са на нескромно разстояние една от друга, и преспокойно мога да заявя, че е доста тъмно. Хората сякаш се притесняват да се разхождат по тъмни пусти улички в ранните часове. Но така са много по-приветливи, много по-сигурни дори... Когато знаеш какво, кого и кога да отбягваш, не би трябвало да има опастност за физическото ти благосъстояние. Заради тези ми съждения хората ме наричат безразсъдно. Аз само се усмихвам. А и защо не бих го направило ? Как да е...

И докато се приближавах все повече и повече към дома, който не чувствам като такъв, и към вече спящите родители, които не чувствам като такива, и си мислех колко объркано и същевременно просто е всичко, и колко сбъркано съм аз, или всички останали са такива... нещо стана. Нещо светна. И угасна. Позачудих се, но сметнах мислите и музиката звучаща от слушалките за много по-интригуващи от ставащото наоколо. И продължих. Имаше завой. Аз свих. И тогава пред мен застана То.

То беше красиво, и същевременно грозно. Чисто и долно. Силно и гордо, но същевременно мачкано. Чувствено и апатично. То беше всичко. То беше аз. Или аз бях То ? Изглеждаше като мен. Гледаше като мен. Беше мен...

- Какво си ?

Най- логичният въпрос.

Не се страхувах. Не се страхувам от себе си, но и се ужасявам от това, което съм. Сбъркана работа.

Мълчеше.

Стана ми тъжно. И самотно. Усмихнах се докато сълза се стичаше по бузата ми.

То помръдна. Направи няколко величествени стъпки към мен. Аз не помръднах. Подаде ми цигара. Запали я, и се върна в начална позиция. Тогава се поизправи, разтърси коса, а аз се удивлявах. После разпери криле. Бели, огромни, ангелски криле. Усмихна се.

- Аз съм твоят Демон.

И изпъна ръка към мен. Обърнах се.

Нещо от храстите се размърда. Последва тегава пауза докато аз, объркано същество изправено лице в лице със Демона си, пушеше поредната цигара.

И тогава от храстите излезе пак То. Много по-лукаво, много по-умно , много по-земно.

Рефлексно се извърнах напред, но величественият Демон стоеше все още там, все още толкова красив. Толкова красив, че чак грозен. Учудвах се, че всъщност беше с моя облик. Съществото от храстите бавно, но със сигурна стъпка застана на няколко метра от Демона.

Зададох му същият въпрос:

- Какво си ?

А то отговори:

- Аз съм твоят Ангел.

Доближи се, а нещо в мен много настояваше да го прегърна. И го направих. Малката му длан се докосна до гърба ми. Беше нежно. После се върна няколко крачки назад.

Демона заговори.

- Аз ще съм винаги с теб. Благодарение на мен, в моменти, когато земята не те влече, ще пътуваш, където пожелаеш. Защото аз съм твоето съзнание, без мен си загубено. Но също така съм и твоят Демон.

Приближи се и с пръст съвсем леко ме докосна по шията. Потръпнах от срудената вълна.

Погледна злъчно събеседника си, и отстъпи.

А съществото, излязло от храстите, бе запалило цигара, също като мен.

И то заговори.

- Аз не съм отделна част от теб. Аз съм теб. Аз съм твоята душа. Без мен би могло да си всичко, но няма и да си нищо, също като Демона. Дори да ме отровиш, дори да ме затвориш някъде, знай, че когато ти потрябвам, ще ме намериш. Защото съзнанието ни помага, но и ни спира да сме Богове. Ние не сме с теб, ние сме теб. Ти решаваш. Но го направи бързо, защото не след дълго ще си нищо повече от тази угарка.

Хвърли фаса на тъмната улица и се усмихна. Погледнах към Демона. Той ми отвърна с безизразен поглед. После и двамата изчезнаха и ме оставиха в студената светлина на най-близката улична лампа.

Поради някакво съвпадение, или водено от вътрешния си глас, след време се появиха тези: красиво безизразно черно-бяло ангелче на шията, и цветно иронично усмихнато човече със скромни черти на плешката. Но повече не ги срещнах. Е, не и по този начин.

Понякога се усмихвам докато пуша.

Уморих се

2008-07-07T20:50:00.004+03:00

Уморих се.
Уморих се да търся утеха в дребните неща.
Уморих се да чакам, уморих се да бързам.
Уморих се да лежа и бавно да се топя.
Уморих се да откривам себе си.
Уморих се да се губя.
Уморих се и от философи, психолози, лекари и творци.
Уморих се в сенките да се спотайвам и под слънцето да тичам.
Уморих се и да откривам, уморих се да създавам.
Уморих се от посредсвеност, ограниченост.
Уморих се от власт, от пари, от безпаричие.
Уморих се от материално и духовно; от реално и нереално.
Уморих се минутите до края да броя.
Уморих се и от чувственост, и от апатия дори.
Уморих се и от теб, и от мен, и от света.
Уморих се...

"Фунийка или пластмасова..."

2008-06-28T02:47:00.004+03:00

"Ако наистина мислите, че е лошо - казах му аз и докоснах челото си с пръст - би трябвал да видите как изглеждат нещата тук вътре."

Поредният нощен журнал/блог, вдъхновен от не-толкова-поредната книга. Признавам си, не я разбирам напълно, но за разлика от Селинджъровите творби, не потресе обремененото ми болно съзнание изведнъж преобръщайки вся и всьо, а бавно, но сигурно се вплита и пуска корени някъде там, без изобщо да усетя. Едва ли, даже със сигурност не е, единсвеният фактор за поредното ми не-толкова-временно безумие, за поредната фаза от саморазвитието на скромната ми натура, или с други думи - на саморазрушението и.

И те така. Започнах да използвам този израз доста преди да прочета книжката Фарс, или Никога Повече Самота. Тя наистина е книжка, не книжле, а книжка; с други думи е наистина кратка. Но съдържанието е важно, нали ? Та там има един друг израз - "Але-хоп! ". Аз лично го свързвам със цирк, не зная за вас. В началото, както биха казали англоговорящите - it doesn't make any sense (понякога изразите ми идват на английски, и твърде рядко на немски, затова се извинявам за нетипичната закваска, която се получава). Но след като затворих полуразпаднатия екземпляр на това четиво, вече всичко придоби смисъл, но не съвсем. Всичко е цирк. Всичко е цирк. Всичко е цирк. Затова трябва да се смеем. Ако можем. Но просто трябва. А аз съм сериозна личност. Не като цяло. Аз съм сериозен човек, който рядко се смее. Но просто не мога да не го направя. Когато проумея защо и как точно свършва тази книга, може и да споделя с вас, непознати хора, които едва ли и четете какво пише тук. Но аз пиша за себе си, разбира се, егоист съм. Харесва ми да пиша. Понякога, когато не се вземам особено на сериозно, може и да излязат годни неща. А току що, може би единсвената ми приятелка, която спи в момента тука, промърмори насън: "Фунийка или пластмасова ? " .... Момичето работи на витрина за сладолед почти всеки ден. На 15 е.
Ето затова всичко е цирк. Вярвам, че абсолютно несъзнателно, тя току що придаде преждевременен, но лично за мен, перфектен завършек на това, което пиша. И те така.

П.П. За хора, които обичат музика, и музиката е съществена част от живота им, препоръчвам Sigur Ros. Това не е пропаганда. Не са ми любимата група. Просто отделете час-два. Нищо повече. После ще си говорим... Благодаря.

Абсурд

2008-06-05T22:52:00.007+03:00

"След като изляза от тази врата, аз ще съществувам само в съзнанието на моите познати - каза той. - Със същия успех бих могъл да бъда и портокалова кора."

Това е цитат от разказа Теди на Джеръм Селинджър. Хм, не съм сигурна откъде и как би следвало да започна, и поради тази причина ще карам напосоки, затова предварително се извинявам за хаоса, който ще придобият разсъжденията ми, ако, разбира се, биха могли да се нарекат такива.
Във всеки случай не съм добре или основно запозната с творчеството на Селинджър. Наскоро го и открих, да, което определено е било пропуск във общата ми култура. Не зная и не съм аз човека, който може да определи дали гореспоменатия автор би следвало да бъде считан за уникален, гений, дали товрчеството му да се счита за световна класика (да не забравяме че много от класиките определено не са заслужили обективно славата си, но това е съвсем отделна тема) и прочее, и прочее. Не мога да пиша обективно във случая, невъзможно, най-вече поради факта, че разполагам единствено със собственото си мнение по въпроса, но и не се стремя към обективността май.
Творбите му, които на това време съм прочела, не са ме разчувствали особено, което без никакво колебание ще нарека странно. Но това не значи, че не са ми въздействали, разбира се (произведение, което те оставя в едно и също психическо състояние при започването и свършването му, или е поредното "творение" на поредния посредствен автор, или просто читателят е малоумен; и двата случая са често срещани). Въздействат ми, и то много. Не съм сигурна как и защо, но след поредния разказ затварям книгата и изпадам във... Да го наречем от една страна душевен оргазъм, поради изящността на редовете, които току що съм прочела, и от друга...(дойде и сложната част...) изпадам в размисъл, много размисъл, от който в крайна сметка винаги по един или друг начин достигам до извода колко абсурден, да, точно така, абсурден е света, и по скоро човека. Не повърхностен, не сложен, не животинскии пр. Абсурден. Защо ? Защо не бих казала. Не съвременното общество, не това през 20ти век (не че има съществена разлика от сега и преди), не което и да е общество, време и разбирания са повлияли особено на човешкия абсурд. Защото човека е съвкупност от прекалено много взаимноизключващи се качества. "Напредването" ни само е усложнило, задълбочило и дори увеличило всичкия този абсурд: нови културни влияния и течения, "ценностна" система, обществени норми(изменящи се ден за ден), наименования... Защото гения наричаме луд; посредственото и продажното - класика; променяме историята; рушим и деградираме; строим неща, които носят само унищожение. Твърде много хора преди мен, твърде много са били разочаровани, подтискани, погнусени от себеподобните си. И аз съм на това време, но ще го преглътна все някак си. Защото това е човека, това сме ние, това съм аз. Много имам да уча, но за едно съм сигурна - ние не сме възвишени "чеда на Бога", не сме възвишени в което и да било отношение, никога не сме били. Не сме уникални. "То нашто най-убавото..." Да, елементарната психология. Дори да познавахме нещо друго освен себе си(тука ще направя малка антитеза, че ние не се познаваме), пак щяхме да сме най.

Защото сме хора.

П.П. Благодаря от все сърце на Джеръм Дейвид Селинджър за прекрасните му творби, и на всички вас, които ме отвратихте от собствения ми вид.

Mad World

2008-06-03T23:35:00.003+03:00

Mad world
Gary Jules

All around me are familiar faces
Worn out places, worn out faces
Bright and early for their daily races
Going nowhere, going nowhere
Their tears are filling up their glasses
No expression, no expression
Hide my head I want to drown my sorrow
No tomorrow, no tomorrow

And I find it kinda funny
I find it kinda sad
The dreams in which I'm dying
Are the best I've ever had
I find it hard to tell you
I find it hard to take
When people run in circles
It's a very, very
Mad world, mad world

Children waiting for the day they feel good
Happy Birthday, Happy Birthday
Made to feel the way that every child should
Sit and listen, sit and listen
Went to school and I was very nervous
No one knew me, no one knew me
Hello teacher tell me what's my lesson
Look right through me, look right through me

And I find it kinda funny
I find it kinda sad
The dreams in which I'm dying
Are the best I've ever had
I find it hard to tell you
I find it hard to take
When people run in circles
It's a very, very mad world ... mad world
Enlarging your world
Mad world

Защото понякога се чувстваме малки...Не, осъзнаваме, че сме малки в големия забързан свят. Защото понякога един голям град е олицетворението на големия свят - студен и забързан, мъртъв... Защото точно тогава осъзнаваш цената на дома, на топлото легло и приглушената светлина; точно тогава осъзнаваш цената на познатите до болка лица - хора, които виждаш всеки ден без да си даваш сметка колко са важни. Защото, когато погледнеш нагоре синьото безгрижно небе, докато покрай теб минават мъртви души, които няма да си мръднат и пръста, ако се строполиш в безсъзнание на земята, виждаш в него отражение на голямата безгранична самота по тази земя. А само вкъщи тя е поносима... А домът е там, където чувстваш. Каквото и да е.