Нещо старичко, но нека пораздвижим малко блог-пространството ;)
Вяра. Това е всичко, което крепи човешкия дух. Вяра в по-добро бъдеще, вяра в задгробен живот, вяра в Бог. Но какво всъщност е Бог? Нещо свише, велико, трансцедентно, съдържащо всичко в себе си? Или просто поредното човешко творение, идея, превърнала се в религия, и религия превърнала се във фанатизъм?
Религията е морален кодекс - какво можем и не можем да правим, кое е грешно и кое правилно, кое можем да определим като добро a priori. Или иначе казано, нещо, на което можем да опрем преценката си, нещо извън самите нас, нещо обективно. Защото, ако приемем, че Бог е подал оставката си, то нашата представа за живота и света рухва. Не защото вярата ни във Всевишния се е изпарила, а именно защото оставаме сами с нашата субективна същност; оставаме на равнище, където има само хора. Кое е черно и кое бяло, решаваме ние. Не Той, не обществото; ние. Оставаме без корени, без конкретно бъдеще. Смъртта се превръща в окончателен край. И всичко това поражда страх и съмнения.
Сляпата вяра в Господ-Бог е несигурността на човека, неговата самота. Индивидът не е способен да приеме, че единственият виновник за това, което представлява, не е някой друг, а самият той. Бивайки субективно същество, самотно в своята същност, човек търси подкрепа, нещо, на което може да се опре. Но такава сила не съществува. И с какво оставаме в крайна сметка - с потъпкани идеали, без цел и смисъл? Не. Защото е трудно да се осъзнае, а най-вече и да се приеме, че това, което сме, е цел сама по себе си. Самото ни съществуване е вече осъществена цел. Същността изграждаме с времето. А какво ще изградим е изцяло в наши ръце - ние сме законодателите на самите себе си.
И тук може да се породи въпросът - защо съществуването е цел сама по себе си? Защото извън живота, извън съществуващото, е небитието. Нищото. А да се стремим към нищото, поне към този етап на развитието ни, е извън пределите ни на ментално възприятие.
Човек е самотен, защото от самото си раждане е затворен в себе си. Естествено, тази самота може да бъде избегната до някаква степен чрез Другите, тези около нас, нашата реализация във света чрез тях. Но това е само частично бягство. Вътре в себе си, човек винаги остава самотен. И ето оттук идва нуждата да се осланяме на нещо извън самите нас, а именно Бог. Той би бил в нас, около нас, във всичко и всеки. Той би бил надежда, вяра. Той би придал смисъл, бихме имали съдба, пътека, по която да вървим.
Но нека приемем, че Бог... отсъства? Че този Бог, независимо под каква форма - религиозната идолизация или просто абстрактната идея за някаква сила, е плод на нашето съзнание. Че този Бог всъщност сме ние, че вярата, крепяла ни досега, идва от самите нас, а не от нещо извън нас? Тогава попадаме пред тъмната бездна на съмнението и отчаянието, пред участта на нашето съзнание. Но ако успеем да я преодолеем самите ние се превръщаме в едни потенциални Богове. И тогава... ?
Но както Сартр е казал, нека да се надяваме Бог да съществува.
