Бяла приказка

С бавна, уморена стъпка се приближи до прозореца. Пак валеше. Остана загледана в сивотата навън пропита във всеки един клон и керамида; с невиждащи очи и хлипащо сърце.Остави влагата да проникне до дробовете и и да се настани необезпокоявана там; остави падащата мъгла да замъгли погледа и. Но сърцето... Сърцето трябваше да е непокътнато, потънало в черно-бялата картина на отминали времена, оставено само на себе си да скита свободно. С горчивина и буца в гърлото установи, че въпреки всичко – желанието, копнежа, то нямаше накъде да полети, нямаше къде да отиде. Като ветеран от войната, крачещ към топлия дом, всяка стъпка неимоверно усилие, само за да завари огнището угаснало и леглото студено.
Загледа се с безизразен поглед към едно самотно есенно листо, полюшвано насам-натам от безмислостния вятър. Дъждовните капки бяха намерили удобно временно скривалище във вътрешността му преди да бъдат погълнати от жадната почва. Кой ли ги винеше... А вече пожълтялото листо упорито, с последни сили се опитваше да се задържи на родното си място, мястото, което му се полагаше. Всички останали си бяха заминали, безволеви глупци, оставили се да паднат при първия повей. А вятърът виеше ли, виеше тъжно своята самотна песен. След минути или часове, кой знае, листото се отказа, последната капка надежда му бе отнета, и сломено то пое надолу към сивата си безмилостна участ, оставяйки голите клони на неговия баща, майка да се поклащат злокобно застинали в един миг от вечността.
Младата жена беше уморена.Уморена както старецът е вече уморен от темите на злободневието. Уморена от знанието, от материята, от любовта. Беше уморена от себе си и живота. Нима имаше нещо да губи? Но трябваше да продължи, въпреки че цялото и същество жадуваше, копнееше, милееше за тази мечтана почивка.
Ехото от спалнята зашептя с подканващ глас в ухото и. Обърна се и закрачи бавно към стълбите, витите стълби водещи нагоре. Не просто на втрория етаж; нагоре. Бялата и рокля се вееше и шумолеше, един красив танц в неподходящ момент. Едно, две, три... Бяха двадесет и две. Всяко едно от тях забиващо отровна стрела в душата и. Двадесет и две. Това, което беше загубила, спомените, болката и страховете и я очакваха на двадесет и второто стъпало. Един друг свят, може би по-истински. Четири, пет... Страх от непознатото. Може би не трябваше да се качва. Година и половина, или много повече, или много по-малко беше отбягвала дори мисълта, беше заобикаляля стълбите. А сега... Продължи нагоре с бледа сянка на надежда. Може би щеше да открие нещо там – страх, болка, надежда, спомени, лудост. Нещо, каквото и да е. Всички отдавна си бяха заминали, всичко отдавна беше опустяло – душата и, къщата, в която откри смисъла, своя смисъл. Но това беше отдавна, в една различна епоха.
Махалото отегчено се люшкаше ту наляво, ту надясно, звън отекващ из цялата къща. Но единственото, което тя чуваше беше ехо – гласове, радостни писъци, смях, стъпки. Продължи нагоре – знаеше, беше сигурна, че я очакват. Че той я очаква. Спря се на двадесетото стъпало със затворени очи и отворено сърце. Още две стъпки.
Отвори очи и гласовете, цвета на спомена изчезнаха, оставяйки до болка познатата черно-бяла картина без звук. Красивите и очи се напълниха със сълзи – сълзи на разочарование и гняв. Не биваше да хаби надеждата си толкова безразсърдно – какво щеше да стане, когато свърши напълно? Мимолетна конвулсия премина плахо през гръбнака и при мисълта. Така и така беше горе, запъти се към бялата спалня – нейната бяла приказка. Легна на мекото легло и отново се загледа през прозореца – единствените и очи за света. Роклята и помръдна недоволно от лекото течение и отново замря. И все пак, стените, снимките, дрехите бяха пропити с онзи аромат, който не и позволяваше да спи нощем. Усихна се. Явно все пак и утре щеше да се качи тука. А навън валеше ли, валеше.

P.S. I love You

There's something in your heart so cruel.

Въпросът е в моето или в твоето... Или по-лошо, и в двете?

P.S.

I won't shiver in the cold.
I won't let the shadows take their toll.
I won't cover my head in the dark.
And I won't forget you when we part.

Collapse the Light into Earth

I won't heal given time.
I won't try to change your mind.
I won't feel better in the cold light of day.
But I wouldn't stop you if you wanted to stay...

Collapse...

Всичко, което можеш да си представиш, е истинско

Пабло Пикасо


Човек – аз, ти, той, ние вие, те. Това е нашата крайна идея за нещата – свършва там, където започва. Въпреки многото си недостатъци, които придават уникалността на нашата мисъл, тя има един коз – въображение.
Къде свършва илюзията и къде започва реалността? Кое определя дали геният е луд, или лудият е гений? Човекът винаги се е осланял сляпо върху уж вече начертаните стриктни граници между двете измерения на нашето съзнание – съществуващото и въображаемото. Но кой има силата и правото да определи със сигурност, че това, което виждаме като заобикаляща среда, е обективно, или метафизичната реалност е всъщност единствената такава?
От Древността досега, Човекът се е опитвал да открие първо Отговора, а след това и Въпроса засягащ Света и Живота; опитвал се е да даде точна качествена характеристика на индивида, на съзнанието, на Човека сам по себе си; и всеки път, в зависимост от разбиранията на философа и тенденциите на епохата е стигал до различен отговор, парадоксално – всеки един от тях верен. Извода, който можем да си извадим след като се осланяме върху вече отъпканата пътека на всички мислители от миналото, а и днес, е че Абсолют няма. Поне не и такъв засягащ Човека.
Представата ни за нещата е единственото нещо, което можем да кажем, че притежаваме със сигурност. Това е разбирането ни за тревата като „зелена”, водата като „необходима” и пр. Човек прекарва целият си живот със тези представи; но дали те са истинни, е твърде неопределено. Единственото ни „доказателство” е, че така виждат нещата 99 % от хората по Земята. А ако сетивата ни не са достатъчно подготвени да приемат реалността, то можем да заключим, че ние живеем в една виртуална реалност създадена от самите нас за нас. То тогава къде свършва „измислицата” и къде започва „истината” става едно абсурдно и противоречиво понятие.
Още от съвсем ранна възрас ние разбираме, че в сънищата и въображението ни всичко е възможно – няма ограничения, няма линия, която не можем да прекрачим; затова и единственото ни сигурно убежище от страховете, съмненията, болката, хората, Живота и Света е нашето Съзнание. То е необятно, невероятно, противоречиво; но също така е факт, че го имаме; то е ключа за Вселената; нещото, което ни отличава от всичко познато досега, и същевременно ни прави уникални като Личности. Съзнанието, когато знаем как да го използваме, е всемогъщо – можем да даряваме с живот, но можем и да го отнемаме; можем да създаваме, но можем и да рушим. То е нещото, което ни превръща в едни потенциални Богове – Съзнанието.
Както споменах, нашата реалност е всъщност представата ни за нещата. Но ако нямахме такава, ние практически нямаше да имаме свят, в който да живеем, нямаше да Съществуваме. Дървото е дърво, защото ние казваме, че е такова; ако изчезне идеята, която го олицетворява, то ще изчезне с нея; ако ние умрем, и представата за него, която сме сътворили – Дървото, умира с нас. И така до безкрай. Извода: сам по себе си човека е една необятна Вселена със неизчерпаем потенциал, която самите ние подценяваме и подтискаме.
„Всичко, което можеш да си представиш, е истинско.” Освен, че е положил тази вечна мисъл в книгите, испанският гений-сюрреалист на четката и скулптурата, е и я доказал. А според Ницше, за това се изисква просто „висш разум”.

Един ден на Das Man

Das Man се събуди, стана от леглото без дори да се протегне и се насочи към кафе-машината; кафе – безкофеиново. Включи телевизора; сутрешния новинарски блок. „Задръствания”, „Земертесение”, „Самоубийство”, „Новият министър-председател”, „Преобладаваща облачност”. Кръглият часовник над дивана отмерваше секунда по секунда докато не стана време за работа. Das Man, разчертал рутинната си сутрин повече от умело, вече беше измил чашката от кафето с полепналата захар на дъното, беше прибрал документацията в чантата си, завързал вратовръзката си и пъхнал ключа в патрона.

Спирка. Хора. Съседа.
„Точен както винаги, а? Чу ли за новият мениджър на компанията, пълен ужас. Има връзки, затова е на този пост... „ и пр., и пр. Das Man, разведрен от неочаквания разговор се впусна във твърде очаквана вихрушка от баналност и лицемерие. Както се очакваше от него.

9.00. Das Man седеше пред компютъра, забил поглед пред цифрите и статистиките пред себе си. Отчети, ревизия ... Не му харесваше, разбира се. В днешно време почти никой не харесва това, което прави. Затова и не се стараеше. Искаше повишение. Не заради самото повишение, а заради по-високата заплата. И естествено, по-издигнатия социален статус. Щеше да си вземе мезонет, нова кола, по-модерна техника, можеше даже да си позволи двуседмичен отдих на Карибите. Щеше да отчайва с претенциите и невежеството си домашните дизайнери, щеше да окачи дипломата си на стената...

Затова и работеше. Das Man беше обвързан – от 2 години се срещаше с die Frau; разбира се, не живееха заедно, нямаха и намерението да го правят. Просто прекарваха 2 дни от седмицата заедно – я на кино, я в новоотворилия врати ресторант. Нито тя, нито той желаеха деца. Das Man не беше влюбен, никога не беше обичал– в днешно време кой си позволява да се влюбва, модата на романтиците...

Das Man имаше много контакти – познати, но не и приятели. Das Man нямаше нужда от приятели. Излизаше на по питие с някоя и друга дружка от време на време. Разговори и баналности. „Как е жената?” „Знаеш ли моята каква е, иска само маркови парцалки, а не си и мръдва пръста...” Обичайното. В неделя ходеше на шопинг, а през това време оставяше колата на авто-мивка. След университета си беше изградил бленувания средностатистически улегнал живот със възгледи някой ден да се изкачи в йерархията. И този ден щеше да дойде.

Das Man обичаше новото, модното, лъскавото. Движеше се по течението без да се замисля дали днешната мода не е същата като вчерашната, дали изобщо има някаква стойност в нея; нали е ново – това е важното. Не обичаше различните; не обичаше и културата. Списания, леки холивудски бози, които индустрията бълваше на всеки 24 часа; музика за танци и купон; нищо сериозно. Все пак, не е като да си нямаше главоболия, защо трябваше да се тревожи за смисъла на нещата, за човешките проблеми; хуманизмът утре.

6.00 Работната седмица приключи. Пътьом през видеотеката за някой стар хорър, или неангажираща тийн комедия. А уикенда? Може би най-после ще поправи капещия от известно време кран.

Das Man положи уморената си глава на възглавницата, с очи гледащи в настоящето, със мисъл прикована в самия себе си и успеха си. Но точно преди да заспи глас превърна монолога му в частичен диалог: „Оковано прасе на антибиотици”


Край

La Grande

Идеята за свобода е илюзията на окованото от самите нас съзнание. Съзнанието само по себе си е свобода. Безгранична. Защо да я ограничаваме?