Sometimes

Какво ще стане с мен? Какво става с мен...? Толкова е студено понякога. Целият този мрак, самота ... То ми се смее. Ще ме погълне ли? Какво е то? Не е ли просто част от мен, и ще я преборя ли? Страх ме е. Срах ме е...

Обзема ме внезапоно като треска. Обладава ме, изнасилва ме. Не мога да го спра, расте като тумор. Не трябва да се боя, не трябва. Но при наличието на цялата тази самота, поне е някаква утеха присъствието му. Когато се опитвам да избягам от живота си, независимо по какъв начин, и след като краткото мероприятие свърши и се озовавам изненадана на дивана или леглото в потъналата в мрак стая, то влиза без покана. Детското ми спасение, игрите, които практикувам и днес, изменени, но по цел същите, вече не само, че не ми помагат, а даже ме нараняват . Не мога да мечтая за невъзможното, било то и за миг. После бивам твърде жестоко наказана. Защо съм така? Ignorance is bless ...

Искрените усмивки от деня се заменят от тази пустота. Не ме е страх от мрака, аз съм нощтно дете. Тъмната страна на нещата винаги ме е привличала, имам си и луна, ако толкова зажаднея за светило. Но демоните изскачат точно тогава. Хапчетата не помагат. Хората не помагат. Успеха не помага. Изразявам себе си в нещата, които правя, които творя, но ... Аз съм дете. Искам да съм дете. Искам да достигам недостижимото в сънищата си, не искам грижа, не искам да се боря със себе си всеки път преди да затворя очи. Объркана съм. Студено ми е, но не треперя все още. Няма да треперя. Няма да се страхувам. Няма. Аз съм! Аз съм... Но все пак... Такъв ли е грях да се връщам към най-светлите неща, щом след като това боли толкова много...? Ще се боря. До последния си дъх ще се боря със себе си. "Пътят е страшен, но славен..." Дали?

Sometimes... I wish.

La nausee

Сряда
Не бива да се боя.

Нещо ме преследва. Нещо ме е преследвало цял живот. Като сенките, които те стряскат по зимните пусти улици. Нещо неопределено и безформено. То е в мен... Един страх, едно чувство на безпомощност пред съществото, което се зъби в съзнанието ми. Онзи ден, докато пътувах във влака и гледах през прозореца Искърската клисура обляна от студените обедни слънчеви лъчи, видях в частичното си отражение нещо странно. Нещо в погледа ми, не беше моят поглед. И усмивката, и тя не беше моя. После като знак, разтворих книгата си и се зачетох. И там пишеше "Не бива да се боя". Не издържах и заспах. И сънувах...

- - - - - - - - - -

- И внимавай!
- Хах, няма тролове и талъсъми по влаковете, нали знаеш.
- Знам, но тука има - и сложи показалец върху челото ми.

- - - - - - - - - -

Не знам откъде идвам и накъде съм се запътила. Не зная и какво търся. Знам само какво е сега и това е най-важното. Чувствам, че се променям. В обратна посока от тази на света и всичко в него.

It's alright

Е, дотука беше с този странен експеримент, забавен може би, без каквито и да било последици - експримент за(пре)откриването на Любовта. Резултатът беше, разбира се, отрицателен; не, не отрицателен - никакъв. Но това са нещата от живота, и, да си призная, пак понаучих и (пре)открих няколко факта и истини , за което много се радвам и съм искрено благодарна. И се усмихвам в момента; не е сконфузна усмивка, не е истерична, нито влюбена... Тази усмивка е виждал може би само тате; една... философска така да се каже, една лична - много си я обичам. Но едва ли ще ме разберете. =)
Напоследък гледам много филми, и вярвам, трябва да ги понамаля. Не че е лошо, просто не мога да им се насладя напълно, което е неприемливо! Та по темата, в последната трагико-комична лента на Уди Алън - "Вики, Кристина, Барселона", има реплика, която се запечата в съзнанието ми: "Не знам какво търся от Любовта; знам какво не търся." Велико! Като се позамисля, положението при мен в последните 2 години е такова. През какво ли не минах, най-вече емоционални състояния, отчайвах се, но сега - въпреки че имам дълбоки съмнения, както винаги, за съществуването на това, което търся (и не говоря само за Любов под каквато и да била форма), съм настроена изключително философски - или ще го бъде, или няма да го бъде. Не казвам, че е без значение; напротив - от огромно значение е, но Виктор Пелевин го е казал - когато има светлинка в тунела, трябва да тръгнеш към нея, дори в това да няма смисъл. Защо? Защото в това да седиш на тъмно има още по-малко смисъл. =) И такива ми ти работи.
Имам някакво необяснимо и твърде мътно чувсто за близкото бъдеще - всичко ще се развие по един свой собсвен начин, не знам как и защо, дали ще е добре или зле; важното е, че ще се развие. И знаете ли какво ме радва най-много? Че не знам какво да очаквам, в това е чара на всичко. Затова оставям нещата просто да си течат. Аз ще върша каквото сметна за добре, ще продължавам живота си хем по същия начин, хем малко по-различно. Имам нужда от нещо ново, но абсолютно ново, чисто и неупотребявано, а не нещо старо и преоткрито. И знаете ли какво, мили мои? Ще продължавам да търся, каквото и да е. И няма да се отчайвам от агресията, невежеството, невъзприемчивостта; просто ще се усмихвам и ще продължавам нататък. Един ден хората ще се замислят. И дори когато не можеш да чувстваш каквото и да е, това не значи да се отдаваш на материалното; материалното е... еми материално просто, преходно. Винаги има алтернатива, проблема е в това как гледаме на нещата. Такъв живот едва ли има каквато и да е стойност, дори за човека, на който принадлежи. Или не съм способна да го разбера и съм кон с капаци, или това, което казах си е Факт - едно от двете ще да е. Важното е, че знам какво съм избрала, и то определено не е това; как мога да мечтая за кариера и материална задоволеност, и второстепенно за вдъхновение. Вдъхновение не се намира всеки ден, но намери ли се, е безценно. А понякога ни идва в повече =) Как да е.
Много оптимистичен пост, а? И то при положение, че пак съм он май оун, но не е като да не съм свикнала. Променям се отново, може би. Това не значи, че бих заменила старите си ценности ей тъй; както много пъти съм казвала, в един момент промяната спря да бъде хаотична, а започнах да надграждам и нещата са взаимно свързани, има си последователност, и прогрес, разбира се. И да не забравяме, все пак това съм Аз, и каквото и да се прави, настроенията винаги имат доста тежка дума xD За добро или лошо - факт, и съм си свикнала пределно добре, че да се учудвам. Понякога, точно заради тези настроения, имам чувстото че в мен живеят няколко личности, които се сменят на седмица, месец, няколко... Малко е странно, но е и чаровно. Поне, когато нещата са наистина сиви и скучни, има някакво, било и малко, разнообразие. И те така.
Много накъсани станаха нещата, и пак се отклоних доста от замисленото. Нищо ново ай гес. Последно ще вметна, че обожавам такива вечери - прекрасна и спокойна музичка, шоколад, кола & цигари, приглушена светлина, неангажиращ разговор с приятел, компютър, специално настроение и вдъхновение, било дори съвсем миниатюрно. Тази комбинация ще е едно от нещата, за които най-много ще жалея, ако си замине; лекува всичко, оправя всичко, създава всичко. И същевременно не го прави; моментно е, и не е. Абе... мои странни емоции и възгледи. Вярвам, че обичам начина си на живот, от време на време ми е нужно съвсем малко разнообразие, нищо повече.

Лека вечер =)

To greet every new day that may come
like the first of spring

just a man

„Сам да приемаш себе си като съдба, да не искаш нищо друго - в подобни състояния това е просто висш разум.”
Фридрих Ницше

Човек се ражда, човек живее и човек умира. Всичко, което се случва през онзи преходен период между началото и края, всичко, което се случва – Живота, е резултат от причинно-следствени връзки, действия, взаимодействия, емоции, мисли и пр. Човек приема сам себе си като личност, което в действителност е. Но твърде рядко, в едни изключителни случаи, Личността може да еволюира – да стане собственост сама на себе си, да бъде и началото, и края, и вечността.
Съзнателно или не, Човек винаги се стреми към нещо, той е същество, което не може просто да съществува, дори когато се е примирил със Живота, по един или друг начин, той пак има цел – Смъртта. Точно поради този факт ние не сме Вечни, не сме и Хармонични. Етапите в развитието на Личността са няколко, но основният, и твърде често неосъществим за масата, е този да се опиташ обективно да се разкодираш, т.е. да знаеш на какво си и не си спобен във всеки един момент, да опознаеш и най-тъмните и затънтени кътчета на осъзнатото си Аз, и пр. Вторият, това е Примирението – да знаеш какво си наистина и да успееш да се примириш с него, да си способен да живееш сам със себе си, то това е Дар, който малцина успяват да си извоюват. Разбира се, тези етапи са изключително условни – в крайна сметка всичко опира до субекта, всичко е индивидуално, и страничен наблюдател не би могъл да разбере каквото и да е – защото за този деликатен въпрос действията са преди всичко ненужни и абсурдни – „Не действията определят това, което си; това, което си определя действията.”. Условието трябва да е преди резултата – когато, разбира се, говорим за напълно осъзнати постъпки, чиито последици сме най-вече готови да осмислим (приемането им е първичен стадий) – защото едно деяния има невъобразимо, невероятно много последици, които ние, дори да можем, някъде във веригата на мисловната еволюция, сме отказали да приемем.
Какво е съдбата в нашите представи – „участ”, „жизнен път”, „бъдеще”... Но каква сила и мощ на разума се изисква, за да извървим пътя на познанието, и в крайна сметка да сме избегнали единият от двата му основни недостатъка – то е крайно. А разумът е безграничен. Ние сме така устроени, че винаги искаме нещо – но докоснем ли се до него, изучим ли го, бързо го забравяме, и подемаме друга цел. И така от първият до последният ни миг. За да не желаем нищо, да не копнеем за каквото и да било – духовна храна (материалната такава е закодирана дълбоко в съществото ни, затова няма да се спирам на нея подробно), вечност, небитие; за да можем да бъдем свое собствено настояще и бъдеще, да не се нуждаем от нищо друго освен самите себе си, то тогава този „висш разум”, за който говори Ницше, трябва да съдържа в себе си Живота, Вселената и всичко останало... Дали е възможно или не, и дори да е – дали го е имало, едва ли някой от нас би узнал, а дори да узнае – не би го осъзнал. Защо? Защото нормалният човешки индивид е краен, живее с представи и идеи за крайни неща. А преди всичко, ние сме просто хора.

Christmas 2008

Принципно обичам Коледните празници и всичко около тях - не-толкова-нескопосана украса в града, наистина нескопосаната украса вкъщи, шаша и паниката около това на кой и какъв подарък да вземем, коледните филми, наивната усмивка и доброто настроение (което върви в пакет със инфантилно и доста любвеовилно поведение), студените ( и може би, но подчертавам "може би") снежни нощи, през които съм се увила като пашкул и чета някоя книжка или гледам филмче (разбира се пепелника, цигарите, шоколада и колата са на по-малко от ръка разстояние - през този сезон не мога без тези дребни удоволствия) и прочие, и прочие ...

Неслучайно започнах със "принципно". Тази година изневерих на цялата традиция, откъдето и да го погледна. Кога започна Декември, кога остана 1 ден преди Бъдни вечер? Това време се проточи твърде дълго, но и се изниза по същия начин. Времето е твърде крехка тема, до която не ми е сега.

Факт е, че не съм във най-добрата си форма. Меко казано... Ако трябва да бъда честна със тебе, блогче, малко са били случаите и периодите, в които положението е било такова или подобно. Но такъв е животът и, честно казано, не умирам от желание да се гръмна навръх Коледа или Нова Година. Е, ако стигна дотам едва ли ще пиша нещо тука, независимо, че тази страница поглъща един твърде малък процент от душевните ми лайна - малък, но по-добре от никакъв.

Имам си един тефтер, червен тефтер - страниците са чисти, без редове, а кориците са едни такива мъхести, без да го прави натрюфен и прочие. В него наистина си изливам душата now and then, защото остава факта, че там Зная със сигурност, че никой няма да прочете - това тука е по-... Не бих казала за развлечение, определено не, но тук съм по-иронична, саркастична, гротеска и т.н. спрямо себе си и нещата, които ме вълнуват. Изгубих желание да пиша... Твърде често се случва, със твърде много неща. Мдам... Няма да ви излъжа и ако ви кажа, че не ми се живее като сме тръгнали със искреността и сополивото "изливане на души". Ба ми... На 24ти сутринта ще си излея ли, излея ли душата пред един човек. Разбира се, той ще ми кима, а аз първоначално ще се чувствам неловко, ще се чудя какво да му кажа, и по-точно какво се очаква да му кажа, след това ще се ядосам, и най-накрая ще си вляза в ролята, за да си постигна целта (която не съм сигурна каква е, и дали изобщо я има, но това е съвсем отделна тема).

Аз говорех за Коледа... Мда, провалих си Коледата в общи линии, а и някои фактори ми помогнаха така да се каже. Когато (ако) се събудя утре, ще видим дали през този един ден ще успея да я "спася". Може би, има някакъв шанс всичко да се нареди и да си бъде окей. И аз да съм окей - не перфектно, но нормално ...

Не направих никой щастлив, дори за момент. А ми се искаше, много ми се искаше. Не зная, май е късно хх. Някой ще ми обясни ли аз висша степен егоист ли съм, или обратното ? Много мнения съм чувала по въпроса, в двете крайности. Явно зависи от момента. При мен всичко зависи от момента.

Давам шанс на надеждата си (защото, когато аз спра да се надявам, значи или е дошъл краят на света, или моят - разбирайте го както искате) до Нова Година. Ако в началото на Януари нещата са същите, или по-зле, взимам крайните мерки, които наближават към мен със страшна сила. Но няма друг начин. Всъщност има, но е твърде лесен. Между лесното и правилното, аз избрах правилното за съжаление. Както винаги. Разбира се, кое е правилно и кое - не, си остава твърде относително. Да кажем, че за момента това е правилното решение.

Все пак - и утре е ден.

P.S. I've got a pair of Gohills boots, and I got fading roots...