Yes, no, maybe... ?

Една анкетка, която ми се стори интересна. Ето и моите откровения (:

Били ли сте арестувани? Не
Целували ли сте някой, който не сте харесвали? Да
Спали ли сте до 5 следобед? Да
Изключвали ли са ви от училище? Не
Изпитвали ли сте любов от пръв поглед? Не
Съсипвали ли сте си колата в катастрофа? Не
Уволнявали ли са ви от работа? Да
Уволнявали ли сте някого? Не
Пели ли сте на караоке? Да
Насочвали ли сте оръжие към някого? Не
Целували ли сте се под дъжда? Да
Имали ли сте близък досег със смъртта (вашата собствена)? Да
Виждали ли сте някой да умира? Не
Играли ли сте на бутилка? Да
Пушили ли сте пура? Да
Седяли ли сте на покрив? Да
Прекарвали ли сте някой през граница в друга държава? Не
Бутали ли са ви в басейн напълно облечен? Да

Чупили ли сте си кост? Не
Бягали ли сте от училище? Да
Яли ли сте насекоми? Да
Ходили ли сте насън? Не
Разхождали ли сте се на плаж под лунна светлина? Да
Карали ли сте мотоциклет? Не
Късали ли сте с някого? Да
Лъгали ли сте, за да избегнете глоба? Да
Летели ли сте с хеликоптер? Не
Бръснали ли сте си главата до голо? Да (:
Скачали ли сте от покрив? Не
Докарвали ли сте приятеля/приятелката си до сълзи? Да
Яли ли сте змия? Да
Участвали ли сте в протест/демонстрация? Не
Пърдяли ли сте на атракцион в увеселителен парк? О_о Не
Бойкотирали ли сте сериозно и целенасочено нещо/някого? Не
Участвали ли сте в банда? Не
Показвали ли са ви по телевизията? Не
Стреляли ли сте с огнестрелно оръжие? Ако халосни се броят...
Плували ли сте голи? Да
Правили ли сте шевове на нечия рана? Не
Карали ли сте сърф? Да
Обаждали ли сте се на 112 или друг спешен номер? Не
Пили ли сте направо от бутилка с алкохол? Да
Били ли сте оперирани? Не
Тичали ли сте голи на обществено място? Не
Карали ли са ви с линейка в болница? Не
Губили ли сте съзнание, без да пиете? Да
Пикали ли сте в храстите? Да
Бягали ли сте от полиция? Не
Дарявали ли сте кръв? Не
Хващали ли сте телена ограда под напрежение? Не
Яли ли сте крокодилско месо? Не
Убивали ли сте животно, когато не сте на лов? Не

Попикавали ли сте се на обществено място? Да :D
Промъквали ли сте се в кино, без да плащате? Не
Рисували ли сте графити? Не
Обичате ли още някой, който не е редно да обичате? Не
Слагали ли са ви белезници? Да кажем
Вярвате ли в любовта? Да
Били ли сте се? Силно казано
Крали ли сте нещо? Да
Яли ли сте охлюви? Да
Давали ли сте пари на бездомни/просяци? Да
Помагали ли сте на някой да изкара изпит? Да
Удряли ли сте някого с бухалка или пръчка? Да
Били ли сте толкова уплашени, че да се разплачете? Да
Нападало ли ви е куче? Да
Били ли сте съдени? Не

Туй то (:

42

Този Декември няма да правя ревю на изминалата година, а дори да го правя няма да е точно сега. От доста време не бях драскала нещо в доброто старо блогче, което повечето хора използват за споделяне на линкчета, снимки, ивенти, изминали концерти, пътувания пр. Не знам защо, но още при създаването му преди не помня колко време, реших, че моят ще е различен. Да, никой няма да го чете, но в това миниатюрно интернет пространство, което е само мое, ще се съдържат излиянията на променящото се Аз. И така и се получи. Дори някой да е чел редовно "произведенията" тук, съмнява ме да е разбрал цялостната картина, което може би беше и предумишлено направено. Не знам в какво настроение съм тази почти предколедна сутрин със първия понатрупал сняг на прозореца - цинично, емоционално, депресивно, позитивно... ? Е, ще разберем (:

Не съм сигурна откъде трябва да започна, толкова много неща се случиха през изминалите месеци, някои хубави, други много лоши; някои, които ще траят години и ще оставят своя незаличим белег, и други, които ще бъдат забравени с течение на времето. Но така стоят нещата, драги, и аз не се оплаквам. Както преподобният Вапцаров би (е) казал: "С живота под вежди се гледаме строго и боря се с него, доколкото мога."

Както казах, много неща се промениха. И ще продължават да се променят, защото точно промените са двигателя на всичко около нас. Те не са цикличност, както след есента идва зимата, те са хаотични и неопределени. Те са нещото, което ни напомня всяка сутрин, че сме живи. Не говоря за сивото ежедневие, драги, всеки си има по едно такова. Но дори то е изпълнено с малки или големи промени, породени било от мисъл, действие или решение. Понякога решения се вземат трудно, но са наложителни. След тях цял живот ще се питаш "Ами ако...". Но Момента е безвъзвратно изгубен. Точка. И продължаваме с новия ден, с новата борба и с новите избори.

И сега малко за това, което предстои. Предстои една типична Коледна ваканция, надявам се изпълнена с много усмивки, положителни емоции и любов. Любов между хората, които ще се съберат отново заедно, точно както преди, за да си прекарат хубаво, за да се напият заедно, да се излагат помежду си, да спорят, дори малко да си викат, и после да продължат с купона. И така около десетина дни. След което всеки ще трябва да продължи с настоящия си живот, тук или далече, сам или не. До следващата ни среща като стари приятели.

И така, драги, малка доза полезна или не толкова информация и философия за Живота. Но всеки си има индивидуална такава все пак, нали? (: Пожелавам на всички, без изключение, приятни моменти и много усмивки по Празниците, защото ако през това време на годината не сме заедно и не показваме любовта си един към друг, то кога? Но нека се надяваме това да не е само сега. Променяйте се, живейте, обичайте, защото един хубав слънчев ден, когато сте на 64 и се обърнете назад, ще осъзнаете, че точно това са нещата, които значат нещо. Просто гледайте тогава да не е твърде късно (:

Pinky

In The Washing Of The Water

Потъвам. Потъвам.
Мислех, че ще изплувам, но все още краката ми не докосват дъното.
Но дори да успеят, значи ли това, че ще изплувам? А искам ли?
Потъвам в красивата, неизбежна бездна. Бездната на вечно течащите води. Бездната на живота.
Тук, където нищо не се задържа, където първоначалната аксиома и крайното твърдение съм Аз. Тук, където всичко тече. Какво е останало? Няколко бавно умиращи камъка, издържали вечности, но все пак – умиращи. Тук, където Аз съм просто точка във времевата линия. Но точката е начало и край, нали ?
Синьо-зелена мъглявина. Константата, посрещаща и изпращаща всичко останало със себе си. И ето ме и мен – един фосил, замръзнал в този свят за може би част от секундата, но може би и за вечност. Мъглявината съществува, знам, че е там. Но Аз не съм част от нея – нали я виждам като отделна Вселена. Тя е навсякъде около мен, Боже!, дори вътре в мен, но тя не е част от Моето съществуване, аз не завися от нея.
Опитвам се да разбера системата и, опитвам се да разбера собствената си такава. Мъглявината ме кара да забрявам. Да забрявам какво е имало преди нея, какво е имало отгоре. Кара ме да се съмнявам даже дали е имало нещо. Не е ли това просто вяра? Но аз знам, че там има нещо – може би до болка познато, място, от което съм пропътувала дълъг път, за да съм тук. Със причина.
Какво да правя? Да се спусна по течението, в което нищо не се задържа? Но ако забрява, че всъщност не съм част от него, че не сме едно цяло? Ако забравя това единствено нещо, което имам сега, както съм забравила какво е било преди? Или да се боря срещу естествения курс на нещата и да плувам нагоре? Да се боря за невъзможното... А ако никога не успея да достигна повърхността?
Знам, че съм сама. Знам, че мъглявина е част от Реката, но не е част от мен. Знам, че Реката и аз сме различни. Въпреки че мъглявината е единствената част от Реката, която познавам, знам също, че Реката не е само това. Там има нещо, което да очаквам. Нещо, което ще ме научи да плувам. Нещо, което ще ми даде покой...
Което ще снеме болката.

P.S. If this short writing touched you, don't thank me - thank Him.

Бяла приказка

С бавна, уморена стъпка се приближи до прозореца. Пак валеше. Остана загледана в сивотата навън пропита във всеки един клон и керамида; с невиждащи очи и хлипащо сърце.Остави влагата да проникне до дробовете и и да се настани необезпокоявана там; остави падащата мъгла да замъгли погледа и. Но сърцето... Сърцето трябваше да е непокътнато, потънало в черно-бялата картина на отминали времена, оставено само на себе си да скита свободно. С горчивина и буца в гърлото установи, че въпреки всичко – желанието, копнежа, то нямаше накъде да полети, нямаше къде да отиде. Като ветеран от войната, крачещ към топлия дом, всяка стъпка неимоверно усилие, само за да завари огнището угаснало и леглото студено.
Загледа се с безизразен поглед към едно самотно есенно листо, полюшвано насам-натам от безмислостния вятър. Дъждовните капки бяха намерили удобно временно скривалище във вътрешността му преди да бъдат погълнати от жадната почва. Кой ли ги винеше... А вече пожълтялото листо упорито, с последни сили се опитваше да се задържи на родното си място, мястото, което му се полагаше. Всички останали си бяха заминали, безволеви глупци, оставили се да паднат при първия повей. А вятърът виеше ли, виеше тъжно своята самотна песен. След минути или часове, кой знае, листото се отказа, последната капка надежда му бе отнета, и сломено то пое надолу към сивата си безмилостна участ, оставяйки голите клони на неговия баща, майка да се поклащат злокобно застинали в един миг от вечността.
Младата жена беше уморена.Уморена както старецът е вече уморен от темите на злободневието. Уморена от знанието, от материята, от любовта. Беше уморена от себе си и живота. Нима имаше нещо да губи? Но трябваше да продължи, въпреки че цялото и същество жадуваше, копнееше, милееше за тази мечтана почивка.
Ехото от спалнята зашептя с подканващ глас в ухото и. Обърна се и закрачи бавно към стълбите, витите стълби водещи нагоре. Не просто на втрория етаж; нагоре. Бялата и рокля се вееше и шумолеше, един красив танц в неподходящ момент. Едно, две, три... Бяха двадесет и две. Всяко едно от тях забиващо отровна стрела в душата и. Двадесет и две. Това, което беше загубила, спомените, болката и страховете и я очакваха на двадесет и второто стъпало. Един друг свят, може би по-истински. Четири, пет... Страх от непознатото. Може би не трябваше да се качва. Година и половина, или много повече, или много по-малко беше отбягвала дори мисълта, беше заобикаляля стълбите. А сега... Продължи нагоре с бледа сянка на надежда. Може би щеше да открие нещо там – страх, болка, надежда, спомени, лудост. Нещо, каквото и да е. Всички отдавна си бяха заминали, всичко отдавна беше опустяло – душата и, къщата, в която откри смисъла, своя смисъл. Но това беше отдавна, в една различна епоха.
Махалото отегчено се люшкаше ту наляво, ту надясно, звън отекващ из цялата къща. Но единственото, което тя чуваше беше ехо – гласове, радостни писъци, смях, стъпки. Продължи нагоре – знаеше, беше сигурна, че я очакват. Че той я очаква. Спря се на двадесетото стъпало със затворени очи и отворено сърце. Още две стъпки.
Отвори очи и гласовете, цвета на спомена изчезнаха, оставяйки до болка познатата черно-бяла картина без звук. Красивите и очи се напълниха със сълзи – сълзи на разочарование и гняв. Не биваше да хаби надеждата си толкова безразсърдно – какво щеше да стане, когато свърши напълно? Мимолетна конвулсия премина плахо през гръбнака и при мисълта. Така и така беше горе, запъти се към бялата спалня – нейната бяла приказка. Легна на мекото легло и отново се загледа през прозореца – единствените и очи за света. Роклята и помръдна недоволно от лекото течение и отново замря. И все пак, стените, снимките, дрехите бяха пропити с онзи аромат, който не и позволяваше да спи нощем. Усихна се. Явно все пак и утре щеше да се качи тука. А навън валеше ли, валеше.

P.S. I love You

There's something in your heart so cruel.

Въпросът е в моето или в твоето... Или по-лошо, и в двете?

P.S.

I won't shiver in the cold.
I won't let the shadows take their toll.
I won't cover my head in the dark.
And I won't forget you when we part.

Collapse the Light into Earth

I won't heal given time.
I won't try to change your mind.
I won't feel better in the cold light of day.
But I wouldn't stop you if you wanted to stay...

Collapse...