неделя, 7 декември 2008 г.

2008


Look another year went by,
They keep passing by,
But damn I didn't even die!


Вярвам, че дойде моментът и за това писание. Голяма грешка да го пиша сега, тази вечер, но иначе може би няма да го сторя. Та, това ще бъде една самооценка за тази календарна година, и може би малко(доста) предложения за подобрения през следващата.

Банална история в общи линии. Нищо уникално, нищо истински хубаво, разтърсващо. Посредствени неща може би. Или може би не... ?

Тази година научих няколко неща много добре, въпреки че ще се налага да ги усъвършенствам до края на живота си - научих се да се изнасилвам душевно, научих се да се побеждавам, научих се да стискам зъби, научих се да се примирявам. Най-вече да се примирявам. Разбира се, тези качества са пускали корените си от много време насам, доста надълбоко. Всичко това е ставало подсъзнателно, естествено. Тази година му дойде времето за осмислянето на твърде много неща, за гласът в мене, който крещеше: "Не, недей! Не може! Не е истина!" Но въпреки всичките му услилия, му сложих мръсен чорап в устата, овързан с тиксо, и го заключих в мрачното, мизерно, тясно и тъмно мазе на съзнанието си. И получих "identity crush" (наскоро разбрах, че се е казвало така; ако има грешка в термина, приемете скромното ми извинение). Тъй като за мен да потърся професионална помощ изглежда както като Караконджо за някои малки деца, най-вече поради неистовия ужас какво могат да ми кажат, си замълчах. И гледах живота си през екран. Откъснах се от света и всичко в него. Нямаше никой и нищо, никъде. Да, знам, банално. Ама в същото време е и леко страшничко. Не беше може би особено напреднала фаза, защото успях да изляза от нея сам-самичка. Едва ли е "силна воля" защото не мога да съм обективна отностно наличието на такава при мен. И така. Разбих 2 сърца тази година, 2 рани, дупки, които трудно ще заздравеят. Съжалявам? Да, съжалявам. Определено съжалявам. Колко лъжи и измислици излязоха от устата ми и пуснаха своите дълготрайни корени някъде там, не се знае.

Какво друго... Може би ако карам хронологично, ще е най-добре (въпреки че досега в общи линии го правя). За "по-старите" неща ще съм по- обективна може би - все пак са отлежали повече. Януари мина в снегове, учене на безсмислици, уютни вечери в старата ми стая със Хари Потър на скута. Почти никаква комуникация със хора - само с мама и тати, и с Димо по скайпа, който мразя толкова много(скайпа, не Димо -_-). Той се влюби в мен. Не, той ме заобича. Не се оправдавам - може би направих достатъчно, за да го подтикна към това. После си сърбах кашата и съвестта ме глождеше до извеснта степен. Подчертавам до известна степен. Февруари живота в мен започна да се възвръща бавно, но сигурно. Видях Патън на живо за първи път. Само заради последното си заслужава да класирам месеца като "добър". Март... ех, Март. Пролетта дойде, и за кратко всичко беше много хубаво - края на зимата, слънце, цветя... Живот! Но прдължавах да се изяждам заради н неща. Както винаги. Стоян дойде в Плевен тогава. Беше хубаво - нещо отвътре ми трепна и дадох криле на въображението си да рисува картини. Груба грешка, която никога няма да успея да залича. Но понякога въображението и музиката са единствените неща, които ме задържат. Как да е. Имаше мартенички. Тогава, вярвам, започнах да се плъзгам по-сериозно, въпреки че ми се струваше, че може би се изкачвам. Не зная, не мога да преценя сякаш. Заебах доста неща, едно от които училището, и продължавам в същия дух, което определено не е хубаво.

Много, много музика през тази година. МНОГО. Тука не се изхвърлям, но смея да твърдя, че за една календарна година слуха ми се разви като за 5. Много информация, много емоции. И както някои хора се изказаха, не слушам заради "слушането". Слушам, заради музиката. Бих ли отделила иначе толкова време и усилия, само и само да твърдя, че знам кой е незнамсикой и знам какво свири и е издал същия този незнамсикой ? Тъпи изказвания, драги, много тъпи. Едно нещо, коеот винаги ще е до мен, и в което винаги ще имам вяра - музиката.

Началото на Март разбрах, че ще се местя. Онзи апартамент не беше просто място, в което спя и ям - това беше моят дом. Всеки ми казва "Какво толкова?" Ем, не зная, за мен беше и до някаква степен все още е бая. 10 години прекарах ам, израстнах там, оформих се като човек там, имах прекрасни и ужасни моменти там, какво простотии съм правила там, по дяволите! Но... нямаше начин. На цялото ми семейство му беше доста трудно, но мамичката му, моята душа се раздираше само при мисълта. И все пак, останах най-хладнокръвна, за което се поздравявам. Бях там, където бях нужна. Справих се добре. Но дори едно потупване по рамото не получих... Е, случват се и такива неща.

Април и Май се изнизаха доста бързо. Към средата на Май бушоните ми поизбушиха покрай целия натиск - местене, хора вкъщи постоянно, събирането на нещата, повтарянето в училище колко не ставам, слушането и кимането, когато близки приятели ти се оплакват (но бях там за тях, бях по дяволите, бях!). Реших да направя нещо, което не съм правила, и, разбира се, напук на всички. Та така бях за 20-30 дни може би най-червенокосия човек в града. Беше хубаво. От началото на юни започнах да спя в къщата - пуста, подтискаща. Естествено, аз трябваше да прекарам дестина дни тука, сама, грижех се за животните. Вечер беше много кофти. После тате дойде, после и мама. И един ден доста скоро след това вече нямах ключ за апартамента... Дойде и рожденият ми ден. Твърде подтискащо време (малко преди и малко след него). Без празнувания и купони минахме и този път. И по-добре. Нямах търпение да се махна, да замина, буквално броях дните до 18 Юли. Не ходех на даскало, и все пак се справих. И така учебната година свърши, и прекарах 2 седмици от типичното плевенско лято - много голяма жега, ходене до Мъртвата със всякакви хора, простащина и скука най-вече. И заминах. Бяха странни, и хубави като цяло дни във Англия. Доста самотни, но съм свикнала да съм сама през по-голямата част от времето. Не винаги сам и самотен се припокриват обаче, само да вметна. Провинцията там е хубаво място за живеене, няма 2 мнения по въпроса. И такам... Върнах се, седях 1 седмица тука, видях се със родата, приятели (колкото от тях бяха тука) и със Цвете си хванахме раничките и се качихме във влака за Варна. Странни дестина дни бяха там... Във аквариум. Всичко ми беше толкова далечно. Тръгнах със Стоян, беше ми добре. И около 20-30 дни след това. Съжалявам, наистина, но ми беше ясно може би още от самото начало какво ще стане. Имах една представа за този човек, изградена от мен самата, която знаех че не е истинска. И тя рухна. Не казвам, че истинският, "реалният" човек е с нещо по-лош от тази представа. Но не е това, което си очаквал. И Стоян беше поредният човек, прецакан от мен по един или друг начин. Да, казвам, че съжалявам. Няма начин. Наистина го правя, но не много, не от сърце. Нещата, за които съжалявам много много са съвсем различни, които няма да обсъждам сега.

Ех, стигнах до Септември. Ще спра до тука - твърде са ми пресни събитията. И какъв е извода след това дълго, дълго, заспало писание ? Нямам идея. Едно знам със сигурност - ще се надявам догодина да ми донесе нещо. Каквото и да било. Пък може много да ме захапе кучето и да свърша някои обратими и не-толкова-обратими неща. Ще видим. Доста се разочаровах от нещата като цяло, и някои неща, въпреки че ги разбирами знам, че са така, отказвам да приема. Но... Има време ;) Имаше много усмивки, много горчивина, много размисли и страсти... Нищо необичайно може би. Тази година, също както предните, доста се промених, израснах. Само че може би стана по-плавно, не зная. Но си е факт, че още много ще се променям, твърде много.

И такива ми ти работи... Але-хоп!

I woke up and I had a big idea
To buy a new soul at the start of every year
I paid up and it cost me pretty dear
Here's a hymn to those that disappear

1 коментар:

  1. Тук трябва да напиша някъде,че съжалявам, че не съм те чел досега.
    Знаеш ли, не знам защо, но това тук ме кара да се чувствам странно. Може би съм прекалено егоцентричен(ето че започвам да пиша за себе си,мама му стара) но наистина чувствам странно познато и близко това за което пишеш.Като те чета започвам да си мисля че проблема ми(а може би "ти")е егоцентризма. Да намериш някой който да оправдава огромните ти изисквания, привидно малки. Да очакваш да получаваш похвала, там където ти трябва...
    Да не си овен-не чакай да видя скайп-лъв си... Хах разбирам се с лъвчета обикновенно...и да това обяснява доста...
    Много ме докосна този пост, защото беше искрен-и не си беше пуснала крана с драма разбира се.
    P.S. и се хвани в ръце и се регистрирай във facebook
    P.S.S И трябва да пием бира най-накрая, това също се отнася за взимането в ръце

    ОтговорИзтриване