After this darkness, there's a next

Been thinking, speculating on this for far too long. And I mean far too long. It seems almost like an Eternity... Or two.

Things happened, people came and went and it's always the same - only the faces and the circumstances changed. I didn't. Time has stopped for me. A long time ago.
Lost it along the way. Don't know what exactly but... I feel its loss deep within me. Don't think there's anything or anyone to keep me here. I realize... I've stopped living, don't know when nor why. I just exist now.

Yes, I know it's gonna be an extremely selfish thing to do but ... Some people will understand, some won't. I don't care. Hah, Slapstick! Guess I've always been a pragmatist.

I never wanted it all. I just wanted a tiny little bit of it. But a REAL one. Guess we never had it. I always claim that I'm not sorry for this or that. The thing is that I'm so sorry for so many things in my life... And I found it best to accuse myself, don't believe I'm very far from the truth.

As my beloved Trent says, "I just want something I can never have". And even he doesn't know how right he is. I can't imagine myself, going through the years of emptiness, going through one big NOTHING and finally wake up and find out tomorrow I'll be gone. What was the point of it ? Of all the tiresome, mind-numbing, painful waiting ? None.

"Wishing life wouldn't be so long..."

I wonder... If it's just a matter of time now ? I guess it is. 'Cause I'm just a stranger, a roamer... And you are the same.

Before last.
"Трябваше - а сега стоя като някоя старица, която събира дървата си от оградите и хляба си по вратните, за да облекчи и продължи още за един миг своето ужасяващо, безрадостно съществуване."

This may continue a few days more... Or 2, maybe 20 years... But I think I just burned away too fast. And now I fade to grey. Slowly and surely. Thanks for the book, A. Love ya. It was the thing I needed. Brilliant. Thank you. For everything. I'm sorry...



May God have mercy on our dirty little hearts.

Neverland

"Никога не съм сигурен за какво пиша преди да го напиша." "Той сякаш бърза да порасте..." "Красиво наистина... Някъде през последните 30 секунди момчето в теб си замина и навлезе в света на възрастните." "Омръзна ми възрастните да ме лъжат ! Все едно съм сляп !" "Никога не бих те излъгал, Питър... Никога." ""Но как... ?' "Като вярваш, Питър, като вярваш..."


И точно в онзи момент, през едно толкова далечно, нереално и студено време, аз се усмихнах със детска наивност за последен път, и заплаках. И във все същото нереално време, само че във друг момент, аз се изгубих. И се търся оттогава. Ами ако ... Ако не се намеря. Не, не - ще се намеря. ("Помниш ли когато... ?") Помня го, да. Но не го чувствам. Къде отидох, по коя пътека свих...? ("Колкото повече растем, толкова по-рядко се чувстваме щастливи.") ("И в онзи момент вече напълно се върнах към старите си ценности, към онзи пънк-рок бум, станах онзи идеалист, който бях, награбих скейта и излязох да бутам.") Но не си... И аз не съм. ("Беше русоляв...")

Къде отиде, приятелю ? (В...) Къде отиде, приятелко ? (В...) Къде отидохте, мамо, тате ? (В...) Къде отидох ? (В Невърланд...)

("1, и 2, и 3 ... Идвам !") И те така. ("О, Боже, каква драма...")("Много ми е бохемско. Хах!")("Бях..." "Беше..." "И тогава...") Але-хоп!

"Помня го от 3-годишна." "Верно ли бе, човек... Смятай." "Мда... Дядо ме научи, преди още да се разболее." ("Дядо бухал снощи жито грухал...")

"Тогава ходехме всяко лято на море, с мама и тати. А после и на планина с баба и дядо." ("Можеш да летиш!")

"Имам белег, още си седи." "Живеехме на Сторгозия." "А ние на Дружба." "Кучета и котки..." "Имам един тефтер..." "На село..." "Писала съм два пъти в него..." "Баща ми..." "През 5 години..." "Горе на тавана..." "Чудя се какво да напиша тази година..." "Като бебе..." "Дойде ми редът..." "А моят ... ? "

Радиооо !

Еее, кфо стана уе, копиуе...

"Помня оная есен-зима, когато бях още на опашки, идвах към часовника, със големите слушалки и слушах Фол Аут Бой, а ти тъкмо свършваше даскало... И уличните лампи светеха много особено и яко." "Да, а аз пренервена от немския, тъкмо слязла набързо по баира, идвах и отивахме в Ретрото за по чайче." "Тфа си беше нащо място тогава." "Така си е ..." "И Анти и Петър..." "Да, и тогава... " "И ние..."

"И се преместих. Нещо загубих ... "
"Случват се и такива неща..."
"Така е..."

обичам

1440

аз съм


What have I ...

NEVERLAND

Heartattack In A Layby

I pull off the road
East of Baldock and Ashford
Feeling for my cell
In the light from the dashboard

Hissing from the road
The smell of rain in the air con
Maybe check the news
Or just put a tape on

Lighting up a smoke
I've got this feeling inside me
Don't feel too good

If I close my eyes
And fell asleep in this layby
Would it all subside
The fever pushing the day by

Motor window wind
I could do with some fresh air
Can't breathe too well
(She waits for me. Home waits for me.)

I guess I should go now
She's waiting to make up
To tell me she's sorry
And how much she missed me
I guess I'm just burnt out
I really should slow down
I'm perfectly fine but
I just need to lie down

We'll grow old together
We'll grow old together
We'll grow old together ...

P.T.

"This body, this body holding me ! "

-Казах ти вече, остави ме на мира !
-Няма.
-Идиот...
-Не е невъзможно. А сега пак към въпроса: защо мислиш така ?
-Какво, дявол те взел, ти влиза това в работата ?! Мисля така заради ред неща. Докажи ми че не мисля правилно ! Не можеш, нали ?! Нямаш силни доводи... Като се замисля май изобщо нямаш доводи. Така че, ако обичаш, остави ме да правя и да мисля каквото си знам.
-Защо ?
-Виж кфо... Имам работа и никакво време да се занимавам с индивиди като твоя милост. Довиждане.
-Работа ? Хм, чудя се каква... Сега, както всеки друг ден, ще поемеш по познатия път към дома, и докато вървиш ще се чудиш какво по дяволите правиш още тука, след като няма абсолютно нищо, което да те задържа. Ще подминаваш познатите до болка сгради, и със всяка крачка ще умираш по малко. Всеки ден е така, нали ? Ще се прибереш, ще захвърлиш нещата си наоколо и ще се затвориш в онази малка сива кутийка, притискаща те от всички страни. Няма да пуснеш щората на големия прозорец, защото гледайки през него чувстваш някаква свобода, илюзия че скоро може да ти израстнат крила и да полетиш. Но знаеш, че няма да стане. Където и да отидеш, ти ще си си пак ти, и демоните ти ще те следват по петите. Даже и нови ще намериш. И каквото и да правиш, каквото и да струваш, знаеш че нищо няма да се промени. Светът ти няма да се промени. И тази мисъл те съсипва. Нали ? Търсиш сродна душа, и намираш души по пътя, но не и сродни. Разбиваш животи. Осъзнаваш че си сам. Осъзнаваш, че ще умреш сам. Разочарован си и разочароваш хората наоколо. Вътрешно си мечтаеш на никой да не му пука особено за теб, и колкото и да го отричаш пред себе си, несъзнателно се сремиш към това. Тогава може би ще си свободен, когато си и физически, и психически сам. Няма вериги. Мразиш веригите. Те те задържат, те не ти дават пълната свобода. А ако успееш да се освободиш от тях, се чудиш какво ще стане. Дали ще се превърнеш в един от Ницшевите "свободни духове", дали ще откриеш нещо... А ако нищо не откриеш и нищо не се промени, ще се признаеш ли за победен от живота ? Може би. Откъде знам всичко това ? Знам, брат, знам. Знам, защото съм плод на мислите ти; както и ти на моите. Знам. И ти знаеш всичко за мен. И знаеш горчивата истина.
-Да, знам я.
-Тогава какво правиш още тука след като я знаеш ?!
- Каквото знам да правя най-добре - да стискам зъби. Лек ден, брат.

The Vast Ocean

И те така... Да започна с една мисъл, която се усуква из съзнанието ми от няколко дни насам. Един близък на сърцето ми човек сподели (не претендирам за точен цитат) : "Не бяхме ли точно като рибки в аквариум там ? Изолирано късче от света, но в него намирах всичко, което ми трябваше. Реалността беше някъде там, отвъд стъклото. Времето беше спряло... Бях щастлив." Но слънчевите лъчи се изкривяват от стъклото, разбира се. Абсолютно съгласна съм с горната мисъл. Не е ли точно това щастието, бягство от реалността ? Бях сляпа, да, но ми беше добре. Трябва ли постоянно да съм на системи, трябва ли да потъна в изкуственото и всичко да се размие наоколо та да оформи една картина ? Картина на блаженство. Но така съм като късоглед без очила - не виждам ясно нещата, които попринцип, както се казва, "ще ме плеснат по челото" . Не искам ! Не ! В изкуствена среда животът съответно е изкусвен. Всичко е тихо, спокойно, монотонно. Блаженна летаргия със едно постоянно чувство на сигурност и задоволство. Но няма живот, няма тръпка. Предпочитам горчивата реалност пред това. Съжалявам, не мога така. Да, никога няма да бъде същото както беше там - просто изляхме от аквариума и се върнахме към добрият стар океан. Където има вълнение, течение, прибой, прилив и отлив. Но не и изкусвен. Където живота е суров, но ако пожелаеш можеш да поемеш на път - да си свободен един вид. И когато открием щастието в този океан, дори само за миг, то тогава ще е истинско. Ще е неповторимо. И когато теб те завлече южното течение, а мен - северното, и безкрайната шир ни раздели - не забравяй че все пак, някъде, някога ще се видим - променени, израстнали или деградирали; задружни; самотни; ранени ... Някъде, някога. Нека изберем океана пред аквариума, живота е там. Знаеш моят път, ще се присъединиш ли, или ще продължиш вечният сън докато часовникът тиктака ?