It's alright

Е, дотука беше с този странен експеримент, забавен може би, без каквито и да било последици - експримент за(пре)откриването на Любовта. Резултатът беше, разбира се, отрицателен; не, не отрицателен - никакъв. Но това са нещата от живота, и, да си призная, пак понаучих и (пре)открих няколко факта и истини , за което много се радвам и съм искрено благодарна. И се усмихвам в момента; не е сконфузна усмивка, не е истерична, нито влюбена... Тази усмивка е виждал може би само тате; една... философска така да се каже, една лична - много си я обичам. Но едва ли ще ме разберете. =)
Напоследък гледам много филми, и вярвам, трябва да ги понамаля. Не че е лошо, просто не мога да им се насладя напълно, което е неприемливо! Та по темата, в последната трагико-комична лента на Уди Алън - "Вики, Кристина, Барселона", има реплика, която се запечата в съзнанието ми: "Не знам какво търся от Любовта; знам какво не търся." Велико! Като се позамисля, положението при мен в последните 2 години е такова. През какво ли не минах, най-вече емоционални състояния, отчайвах се, но сега - въпреки че имам дълбоки съмнения, както винаги, за съществуването на това, което търся (и не говоря само за Любов под каквато и да била форма), съм настроена изключително философски - или ще го бъде, или няма да го бъде. Не казвам, че е без значение; напротив - от огромно значение е, но Виктор Пелевин го е казал - когато има светлинка в тунела, трябва да тръгнеш към нея, дори в това да няма смисъл. Защо? Защото в това да седиш на тъмно има още по-малко смисъл. =) И такива ми ти работи.
Имам някакво необяснимо и твърде мътно чувсто за близкото бъдеще - всичко ще се развие по един свой собсвен начин, не знам как и защо, дали ще е добре или зле; важното е, че ще се развие. И знаете ли какво ме радва най-много? Че не знам какво да очаквам, в това е чара на всичко. Затова оставям нещата просто да си течат. Аз ще върша каквото сметна за добре, ще продължавам живота си хем по същия начин, хем малко по-различно. Имам нужда от нещо ново, но абсолютно ново, чисто и неупотребявано, а не нещо старо и преоткрито. И знаете ли какво, мили мои? Ще продължавам да търся, каквото и да е. И няма да се отчайвам от агресията, невежеството, невъзприемчивостта; просто ще се усмихвам и ще продължавам нататък. Един ден хората ще се замислят. И дори когато не можеш да чувстваш каквото и да е, това не значи да се отдаваш на материалното; материалното е... еми материално просто, преходно. Винаги има алтернатива, проблема е в това как гледаме на нещата. Такъв живот едва ли има каквато и да е стойност, дори за човека, на който принадлежи. Или не съм способна да го разбера и съм кон с капаци, или това, което казах си е Факт - едно от двете ще да е. Важното е, че знам какво съм избрала, и то определено не е това; как мога да мечтая за кариера и материална задоволеност, и второстепенно за вдъхновение. Вдъхновение не се намира всеки ден, но намери ли се, е безценно. А понякога ни идва в повече =) Как да е.
Много оптимистичен пост, а? И то при положение, че пак съм он май оун, но не е като да не съм свикнала. Променям се отново, може би. Това не значи, че бих заменила старите си ценности ей тъй; както много пъти съм казвала, в един момент промяната спря да бъде хаотична, а започнах да надграждам и нещата са взаимно свързани, има си последователност, и прогрес, разбира се. И да не забравяме, все пак това съм Аз, и каквото и да се прави, настроенията винаги имат доста тежка дума xD За добро или лошо - факт, и съм си свикнала пределно добре, че да се учудвам. Понякога, точно заради тези настроения, имам чувстото че в мен живеят няколко личности, които се сменят на седмица, месец, няколко... Малко е странно, но е и чаровно. Поне, когато нещата са наистина сиви и скучни, има някакво, било и малко, разнообразие. И те така.
Много накъсани станаха нещата, и пак се отклоних доста от замисленото. Нищо ново ай гес. Последно ще вметна, че обожавам такива вечери - прекрасна и спокойна музичка, шоколад, кола & цигари, приглушена светлина, неангажиращ разговор с приятел, компютър, специално настроение и вдъхновение, било дори съвсем миниатюрно. Тази комбинация ще е едно от нещата, за които най-много ще жалея, ако си замине; лекува всичко, оправя всичко, създава всичко. И същевременно не го прави; моментно е, и не е. Абе... мои странни емоции и възгледи. Вярвам, че обичам начина си на живот, от време на време ми е нужно съвсем малко разнообразие, нищо повече.

Лека вечер =)

To greet every new day that may come
like the first of spring

just a man

„Сам да приемаш себе си като съдба, да не искаш нищо друго - в подобни състояния това е просто висш разум.”
Фридрих Ницше

Човек се ражда, човек живее и човек умира. Всичко, което се случва през онзи преходен период между началото и края, всичко, което се случва – Живота, е резултат от причинно-следствени връзки, действия, взаимодействия, емоции, мисли и пр. Човек приема сам себе си като личност, което в действителност е. Но твърде рядко, в едни изключителни случаи, Личността може да еволюира – да стане собственост сама на себе си, да бъде и началото, и края, и вечността.
Съзнателно или не, Човек винаги се стреми към нещо, той е същество, което не може просто да съществува, дори когато се е примирил със Живота, по един или друг начин, той пак има цел – Смъртта. Точно поради този факт ние не сме Вечни, не сме и Хармонични. Етапите в развитието на Личността са няколко, но основният, и твърде често неосъществим за масата, е този да се опиташ обективно да се разкодираш, т.е. да знаеш на какво си и не си спобен във всеки един момент, да опознаеш и най-тъмните и затънтени кътчета на осъзнатото си Аз, и пр. Вторият, това е Примирението – да знаеш какво си наистина и да успееш да се примириш с него, да си способен да живееш сам със себе си, то това е Дар, който малцина успяват да си извоюват. Разбира се, тези етапи са изключително условни – в крайна сметка всичко опира до субекта, всичко е индивидуално, и страничен наблюдател не би могъл да разбере каквото и да е – защото за този деликатен въпрос действията са преди всичко ненужни и абсурдни – „Не действията определят това, което си; това, което си определя действията.”. Условието трябва да е преди резултата – когато, разбира се, говорим за напълно осъзнати постъпки, чиито последици сме най-вече готови да осмислим (приемането им е първичен стадий) – защото едно деяния има невъобразимо, невероятно много последици, които ние, дори да можем, някъде във веригата на мисловната еволюция, сме отказали да приемем.
Какво е съдбата в нашите представи – „участ”, „жизнен път”, „бъдеще”... Но каква сила и мощ на разума се изисква, за да извървим пътя на познанието, и в крайна сметка да сме избегнали единият от двата му основни недостатъка – то е крайно. А разумът е безграничен. Ние сме така устроени, че винаги искаме нещо – но докоснем ли се до него, изучим ли го, бързо го забравяме, и подемаме друга цел. И така от първият до последният ни миг. За да не желаем нищо, да не копнеем за каквото и да било – духовна храна (материалната такава е закодирана дълбоко в съществото ни, затова няма да се спирам на нея подробно), вечност, небитие; за да можем да бъдем свое собствено настояще и бъдеще, да не се нуждаем от нищо друго освен самите себе си, то тогава този „висш разум”, за който говори Ницше, трябва да съдържа в себе си Живота, Вселената и всичко останало... Дали е възможно или не, и дори да е – дали го е имало, едва ли някой от нас би узнал, а дори да узнае – не би го осъзнал. Защо? Защото нормалният човешки индивид е краен, живее с представи и идеи за крайни неща. А преди всичко, ние сме просто хора.

Christmas 2008

Принципно обичам Коледните празници и всичко около тях - не-толкова-нескопосана украса в града, наистина нескопосаната украса вкъщи, шаша и паниката около това на кой и какъв подарък да вземем, коледните филми, наивната усмивка и доброто настроение (което върви в пакет със инфантилно и доста любвеовилно поведение), студените ( и може би, но подчертавам "може би") снежни нощи, през които съм се увила като пашкул и чета някоя книжка или гледам филмче (разбира се пепелника, цигарите, шоколада и колата са на по-малко от ръка разстояние - през този сезон не мога без тези дребни удоволствия) и прочие, и прочие ...

Неслучайно започнах със "принципно". Тази година изневерих на цялата традиция, откъдето и да го погледна. Кога започна Декември, кога остана 1 ден преди Бъдни вечер? Това време се проточи твърде дълго, но и се изниза по същия начин. Времето е твърде крехка тема, до която не ми е сега.

Факт е, че не съм във най-добрата си форма. Меко казано... Ако трябва да бъда честна със тебе, блогче, малко са били случаите и периодите, в които положението е било такова или подобно. Но такъв е животът и, честно казано, не умирам от желание да се гръмна навръх Коледа или Нова Година. Е, ако стигна дотам едва ли ще пиша нещо тука, независимо, че тази страница поглъща един твърде малък процент от душевните ми лайна - малък, но по-добре от никакъв.

Имам си един тефтер, червен тефтер - страниците са чисти, без редове, а кориците са едни такива мъхести, без да го прави натрюфен и прочие. В него наистина си изливам душата now and then, защото остава факта, че там Зная със сигурност, че никой няма да прочете - това тука е по-... Не бих казала за развлечение, определено не, но тук съм по-иронична, саркастична, гротеска и т.н. спрямо себе си и нещата, които ме вълнуват. Изгубих желание да пиша... Твърде често се случва, със твърде много неща. Мдам... Няма да ви излъжа и ако ви кажа, че не ми се живее като сме тръгнали със искреността и сополивото "изливане на души". Ба ми... На 24ти сутринта ще си излея ли, излея ли душата пред един човек. Разбира се, той ще ми кима, а аз първоначално ще се чувствам неловко, ще се чудя какво да му кажа, и по-точно какво се очаква да му кажа, след това ще се ядосам, и най-накрая ще си вляза в ролята, за да си постигна целта (която не съм сигурна каква е, и дали изобщо я има, но това е съвсем отделна тема).

Аз говорех за Коледа... Мда, провалих си Коледата в общи линии, а и някои фактори ми помогнаха така да се каже. Когато (ако) се събудя утре, ще видим дали през този един ден ще успея да я "спася". Може би, има някакъв шанс всичко да се нареди и да си бъде окей. И аз да съм окей - не перфектно, но нормално ...

Не направих никой щастлив, дори за момент. А ми се искаше, много ми се искаше. Не зная, май е късно хх. Някой ще ми обясни ли аз висша степен егоист ли съм, или обратното ? Много мнения съм чувала по въпроса, в двете крайности. Явно зависи от момента. При мен всичко зависи от момента.

Давам шанс на надеждата си (защото, когато аз спра да се надявам, значи или е дошъл краят на света, или моят - разбирайте го както искате) до Нова Година. Ако в началото на Януари нещата са същите, или по-зле, взимам крайните мерки, които наближават към мен със страшна сила. Но няма друг начин. Всъщност има, но е твърде лесен. Между лесното и правилното, аз избрах правилното за съжаление. Както винаги. Разбира се, кое е правилно и кое - не, си остава твърде относително. Да кажем, че за момента това е правилното решение.

Все пак - и утре е ден.

P.S. I've got a pair of Gohills boots, and I got fading roots...

2008

Look another year went by,
They keep passing by,
But damn I didn't even die!


Вярвам, че дойде моментът и за това писание. Голяма грешка да го пиша сега, тази вечер, но иначе може би няма да го сторя. Та, това ще бъде една самооценка за тази календарна година, и може би малко(доста) предложения за подобрения през следващата.

Банална история в общи линии. Нищо уникално, нищо истински хубаво, разтърсващо. Посредствени неща може би. Или може би не... ?

Тази година научих няколко неща много добре, въпреки че ще се налага да ги усъвършенствам до края на живота си - научих се да се изнасилвам душевно, научих се да се побеждавам, научих се да стискам зъби, научих се да се примирявам. Най-вече да се примирявам. Разбира се, тези качества са пускали корените си от много време насам, доста надълбоко. Всичко това е ставало подсъзнателно, естествено. Тази година му дойде времето за осмислянето на твърде много неща, за гласът в мене, който крещеше: "Не, недей! Не може! Не е истина!" Но въпреки всичките му услилия, му сложих мръсен чорап в устата, овързан с тиксо, и го заключих в мрачното, мизерно, тясно и тъмно мазе на съзнанието си. И получих "identity crush" (наскоро разбрах, че се е казвало така; ако има грешка в термина, приемете скромното ми извинение). Тъй като за мен да потърся професионална помощ изглежда както като Караконджо за някои малки деца, най-вече поради неистовия ужас какво могат да ми кажат, си замълчах. И гледах живота си през екран. Откъснах се от света и всичко в него. Нямаше никой и нищо, никъде. Да, знам, банално. Ама в същото време е и леко страшничко. Не беше може би особено напреднала фаза, защото успях да изляза от нея сам-самичка. Едва ли е "силна воля" защото не мога да съм обективна отностно наличието на такава при мен. И така. Разбих 2 сърца тази година, 2 рани, дупки, които трудно ще заздравеят. Съжалявам? Да, съжалявам. Определено съжалявам. Колко лъжи и измислици излязоха от устата ми и пуснаха своите дълготрайни корени някъде там, не се знае.

Какво друго... Може би ако карам хронологично, ще е най-добре (въпреки че досега в общи линии го правя). За "по-старите" неща ще съм по- обективна може би - все пак са отлежали повече. Януари мина в снегове, учене на безсмислици, уютни вечери в старата ми стая със Хари Потър на скута. Почти никаква комуникация със хора - само с мама и тати, и с Димо по скайпа, който мразя толкова много(скайпа, не Димо -_-). Той се влюби в мен. Не, той ме заобича. Не се оправдавам - може би направих достатъчно, за да го подтикна към това. После си сърбах кашата и съвестта ме глождеше до извеснта степен. Подчертавам до известна степен. Февруари живота в мен започна да се възвръща бавно, но сигурно. Видях Патън на живо за първи път. Само заради последното си заслужава да класирам месеца като "добър". Март... ех, Март. Пролетта дойде, и за кратко всичко беше много хубаво - края на зимата, слънце, цветя... Живот! Но прдължавах да се изяждам заради н неща. Както винаги. Стоян дойде в Плевен тогава. Беше хубаво - нещо отвътре ми трепна и дадох криле на въображението си да рисува картини. Груба грешка, която никога няма да успея да залича. Но понякога въображението и музиката са единствените неща, които ме задържат. Как да е. Имаше мартенички. Тогава, вярвам, започнах да се плъзгам по-сериозно, въпреки че ми се струваше, че може би се изкачвам. Не зная, не мога да преценя сякаш. Заебах доста неща, едно от които училището, и продължавам в същия дух, което определено не е хубаво.

Много, много музика през тази година. МНОГО. Тука не се изхвърлям, но смея да твърдя, че за една календарна година слуха ми се разви като за 5. Много информация, много емоции. И както някои хора се изказаха, не слушам заради "слушането". Слушам, заради музиката. Бих ли отделила иначе толкова време и усилия, само и само да твърдя, че знам кой е незнамсикой и знам какво свири и е издал същия този незнамсикой ? Тъпи изказвания, драги, много тъпи. Едно нещо, коеот винаги ще е до мен, и в което винаги ще имам вяра - музиката.

Началото на Март разбрах, че ще се местя. Онзи апартамент не беше просто място, в което спя и ям - това беше моят дом. Всеки ми казва "Какво толкова?" Ем, не зная, за мен беше и до някаква степен все още е бая. 10 години прекарах ам, израстнах там, оформих се като човек там, имах прекрасни и ужасни моменти там, какво простотии съм правила там, по дяволите! Но... нямаше начин. На цялото ми семейство му беше доста трудно, но мамичката му, моята душа се раздираше само при мисълта. И все пак, останах най-хладнокръвна, за което се поздравявам. Бях там, където бях нужна. Справих се добре. Но дори едно потупване по рамото не получих... Е, случват се и такива неща.

Април и Май се изнизаха доста бързо. Към средата на Май бушоните ми поизбушиха покрай целия натиск - местене, хора вкъщи постоянно, събирането на нещата, повтарянето в училище колко не ставам, слушането и кимането, когато близки приятели ти се оплакват (но бях там за тях, бях по дяволите, бях!). Реших да направя нещо, което не съм правила, и, разбира се, напук на всички. Та така бях за 20-30 дни може би най-червенокосия човек в града. Беше хубаво. От началото на юни започнах да спя в къщата - пуста, подтискаща. Естествено, аз трябваше да прекарам дестина дни тука, сама, грижех се за животните. Вечер беше много кофти. После тате дойде, после и мама. И един ден доста скоро след това вече нямах ключ за апартамента... Дойде и рожденият ми ден. Твърде подтискащо време (малко преди и малко след него). Без празнувания и купони минахме и този път. И по-добре. Нямах търпение да се махна, да замина, буквално броях дните до 18 Юли. Не ходех на даскало, и все пак се справих. И така учебната година свърши, и прекарах 2 седмици от типичното плевенско лято - много голяма жега, ходене до Мъртвата със всякакви хора, простащина и скука най-вече. И заминах. Бяха странни, и хубави като цяло дни във Англия. Доста самотни, но съм свикнала да съм сама през по-голямата част от времето. Не винаги сам и самотен се припокриват обаче, само да вметна. Провинцията там е хубаво място за живеене, няма 2 мнения по въпроса. И такам... Върнах се, седях 1 седмица тука, видях се със родата, приятели (колкото от тях бяха тука) и със Цвете си хванахме раничките и се качихме във влака за Варна. Странни дестина дни бяха там... Във аквариум. Всичко ми беше толкова далечно. Тръгнах със Стоян, беше ми добре. И около 20-30 дни след това. Съжалявам, наистина, но ми беше ясно може би още от самото начало какво ще стане. Имах една представа за този човек, изградена от мен самата, която знаех че не е истинска. И тя рухна. Не казвам, че истинският, "реалният" човек е с нещо по-лош от тази представа. Но не е това, което си очаквал. И Стоян беше поредният човек, прецакан от мен по един или друг начин. Да, казвам, че съжалявам. Няма начин. Наистина го правя, но не много, не от сърце. Нещата, за които съжалявам много много са съвсем различни, които няма да обсъждам сега.

Ех, стигнах до Септември. Ще спра до тука - твърде са ми пресни събитията. И какъв е извода след това дълго, дълго, заспало писание ? Нямам идея. Едно знам със сигурност - ще се надявам догодина да ми донесе нещо. Каквото и да било. Пък може много да ме захапе кучето и да свърша някои обратими и не-толкова-обратими неща. Ще видим. Доста се разочаровах от нещата като цяло, и някои неща, въпреки че ги разбирами знам, че са така, отказвам да приема. Но... Има време ;) Имаше много усмивки, много горчивина, много размисли и страсти... Нищо необичайно може би. Тази година, също както предните, доста се промених, израснах. Само че може би стана по-плавно, не зная. Но си е факт, че още много ще се променям, твърде много.

И такива ми ти работи... Але-хоп!

I woke up and I had a big idea
To buy a new soul at the start of every year
I paid up and it cost me pretty dear
Here's a hymn to those that disappear

After this darkness, there's a next

Been thinking, speculating on this for far too long. And I mean far too long. It seems almost like an Eternity... Or two.

Things happened, people came and went and it's always the same - only the faces and the circumstances changed. I didn't. Time has stopped for me. A long time ago.
Lost it along the way. Don't know what exactly but... I feel its loss deep within me. Don't think there's anything or anyone to keep me here. I realize... I've stopped living, don't know when nor why. I just exist now.

Yes, I know it's gonna be an extremely selfish thing to do but ... Some people will understand, some won't. I don't care. Hah, Slapstick! Guess I've always been a pragmatist.

I never wanted it all. I just wanted a tiny little bit of it. But a REAL one. Guess we never had it. I always claim that I'm not sorry for this or that. The thing is that I'm so sorry for so many things in my life... And I found it best to accuse myself, don't believe I'm very far from the truth.

As my beloved Trent says, "I just want something I can never have". And even he doesn't know how right he is. I can't imagine myself, going through the years of emptiness, going through one big NOTHING and finally wake up and find out tomorrow I'll be gone. What was the point of it ? Of all the tiresome, mind-numbing, painful waiting ? None.

"Wishing life wouldn't be so long..."

I wonder... If it's just a matter of time now ? I guess it is. 'Cause I'm just a stranger, a roamer... And you are the same.

Before last.
"Трябваше - а сега стоя като някоя старица, която събира дървата си от оградите и хляба си по вратните, за да облекчи и продължи още за един миг своето ужасяващо, безрадостно съществуване."

This may continue a few days more... Or 2, maybe 20 years... But I think I just burned away too fast. And now I fade to grey. Slowly and surely. Thanks for the book, A. Love ya. It was the thing I needed. Brilliant. Thank you. For everything. I'm sorry...



May God have mercy on our dirty little hearts.