Прибирах се към вкъщи. Живея в къща с двор във един от спокойните квартали на града. Разбира се, уличните лампи са на нескромно разстояние една от друга, и преспокойно мога да заявя, че е доста тъмно. Хората сякаш се притесняват да се разхождат по тъмни пусти улички в ранните часове. Но така са много по-приветливи, много по-сигурни дори... Когато знаеш какво, кого и кога да отбягваш, не би трябвало да има опастност за физическото ти благосъстояние. Заради тези ми съждения хората ме наричат безразсъдно. Аз само се усмихвам. А и защо не бих го направило ? Как да е...
И докато се приближавах все повече и повече към дома, който не чувствам като такъв, и към вече спящите родители, които не чувствам като такива, и си мислех колко объркано и същевременно просто е всичко, и колко сбъркано съм аз, или всички останали са такива... нещо стана. Нещо светна. И угасна. Позачудих се, но сметнах мислите и музиката звучаща от слушалките за много по-интригуващи от ставащото наоколо. И продължих. Имаше завой. Аз свих. И тогава пред мен застана То.
То беше красиво, и същевременно грозно. Чисто и долно. Силно и гордо, но същевременно мачкано. Чувствено и апатично. То беше всичко. То беше аз. Или аз бях То ? Изглеждаше като мен. Гледаше като мен. Беше мен...
- Какво си ?
Най- логичният въпрос.
Не се страхувах. Не се страхувам от себе си, но и се ужасявам от това, което съм. Сбъркана работа.
Мълчеше.
Стана ми тъжно. И самотно. Усмихнах се докато сълза се стичаше по бузата ми.
То помръдна. Направи няколко величествени стъпки към мен. Аз не помръднах. Подаде ми цигара. Запали я, и се върна в начална позиция. Тогава се поизправи, разтърси коса, а аз се удивлявах. После разпери криле. Бели, огромни, ангелски криле. Усмихна се.
- Аз съм твоят Демон.
И изпъна ръка към мен. Обърнах се.
Нещо от храстите се размърда. Последва тегава пауза докато аз, объркано същество изправено лице в лице със Демона си, пушеше поредната цигара.
И тогава от храстите излезе пак То. Много по-лукаво, много по-умно , много по-земно.
Рефлексно се извърнах напред, но величественият Демон стоеше все още там, все още толкова красив. Толкова красив, че чак грозен. Учудвах се, че всъщност беше с моя облик. Съществото от храстите бавно, но със сигурна стъпка застана на няколко метра от Демона.
Зададох му същият въпрос:
- Какво си ?
А то отговори:
- Аз съм твоят Ангел.
Доближи се, а нещо в мен много настояваше да го прегърна. И го направих. Малката му длан се докосна до гърба ми. Беше нежно. После се върна няколко крачки назад.
Демона заговори.
- Аз ще съм винаги с теб. Благодарение на мен, в моменти, когато земята не те влече, ще пътуваш, където пожелаеш. Защото аз съм твоето съзнание, без мен си загубено. Но също така съм и твоят Демон.
Приближи се и с пръст съвсем леко ме докосна по шията. Потръпнах от срудената вълна.
Погледна злъчно събеседника си, и отстъпи.
А съществото, излязло от храстите, бе запалило цигара, също като мен.
И то заговори.
- Аз не съм отделна част от теб. Аз съм теб. Аз съм твоята душа. Без мен би могло да си всичко, но няма и да си нищо, също като Демона. Дори да ме отровиш, дори да ме затвориш някъде, знай, че когато ти потрябвам, ще ме намериш. Защото съзнанието ни помага, но и ни спира да сме Богове. Ние не сме с теб, ние сме теб. Ти решаваш. Но го направи бързо, защото не след дълго ще си нищо повече от тази угарка.
Хвърли фаса на тъмната улица и се усмихна. Погледнах към Демона. Той ми отвърна с безизразен поглед. После и двамата изчезнаха и ме оставиха в студената светлина на най-близката улична лампа.
Поради някакво съвпадение, или водено от вътрешния си глас, след време се появиха тези: красиво безизразно черно-бяло ангелче на шията, и цветно иронично усмихнато човече със скромни черти на плешката. Но повече не ги срещнах. Е, не и по този начин.
Понякога се усмихвам докато пуша.
Интересни нощни разходки си имаш! Още по-интересно ми е защо Демонът е съзнанието, а Ангелът - душата!? Винаги съм ги приемал наопаки.
ОтговорИзтриванеСъзнанието е това, което ни пази от изблиците на душата, от пъкления хаос в нас. Ерго то е нашият Ангел.
Душата е онази част от нас самите, която бавно (понякога бързо) ни води към саморазрушението/самоизграждането. Душата е Демонът. Тя ни пече на огромен шиш. Тя е болката от изгарянето и нежната топлината на огъня в зимните нощи. Лично мнение.
А начинът, по който си пресъздала вечния сблъсък, ми допада много.
П.П. За мен алкохолът е това, което за теб са цигарите - бавно, но сигурно, саморазрушение. Когато пия, често се усмихвам :)