Red, blue, green

No matter what happens now I shouldn't be afraid 'cause...

"Yes, I shouldn't be afraid - I've survived till now and I'll keep surviving, won't I ? " said he while sitting on the grass on his own listening to the song. There was nobody around, it was always like this. It wasn't his thing to think bout stuff like what he's gonna eat tonight - pizza or a burger, what time he's getting home, what will X and X2 say etc. "This world, " he thought, "is nothing more than a cinema - you buy yourself a ticket, you get inside, sit there as you were told to, wait until the movie is over, and you go away. And then another movie starts, other people watch it and they do exactly the same. And our life is this damn movie - sometimes it's good, sometimes it's bad, we can't say 'cause we haven't watched it yet... "

Some people thought he was strange but clever. Other thought he was also strange but dumb. Actually he was nothing special except the fact that he could think. Nowadays very few people can think. And this is a problem, isn't it now ?

He also loved the simple enjoyments he could find - a can of Coke, lying on the grass under the sun, an apple maybe... Today was like any other day. The sun was laughing from up there, maybe thinking how funny peope are, and it was absolutely the same - the sun never ever changes. The clouds were floating, the people rushed from point A to point B... Everything was the same.

And he was doing what he liked doing - lying on the grass, listening to something, enjoying the simple things, thinking. But it was time to go now, time to go home. And he stood up, got his bag from the ground and slowly walked towards the gate of the park. And while walking he saw a writing on a tree - "Bill was here" . And he answered with something like a smile on his face, "Well, I was here too."

He got out of the park and stopped at the red light.
He tought "Red, blue, green..." .
He was the only pedestrian on the sidewalk. Then a car, out of control, smashed his little body, a body of a twelve-year-old boy.

Some people leave the cinema earlier, they just had a meeting they simply couldn't miss.

Something like nothing. Or summary.

Some people say that the morning is wiser than the night. I don't agree, not at all :)
I'll write this blog in English, I definitely need to practise it and so on.

Something like nothing. Or summary.

So things are going quite well for me lately. Trying to look objectively, I realize I don't lack anything important at this stage - I'm going straight ahead, not looking back, no Mam. I've went through some drops in the last 6 months, and now when life is calming down and I'm feeling a solid ground under my feet, I want to congratulate myself for being such an imperturbable prick, and I want to thank some people - the ones who were there for me when I needed support (I sincerely hope I wasn't a pain in the ass at that time), and the ones who were also there for pretty much of the time but drew back when they felt like it. I appreciate everyone's attention and support, and just wanted say that I won't let you down when you need a light in the pitch darkness. ;)

I've changed. Again. A lot. The last month's crises was mainly because of this: the old must learn to live with the new; and for few weeks the doubts were immense, jumping from one extreme to another. But as I said, things are calming down, slowly but positively - in my head, and at home. And I can feel the summer rushing through my veins, and I feel pretty happy right now, no matter how transitional this feeling is ^^

I want to say a really big "Thank you" to X for being behind my back and being ready to listen, and I pray to the Lord that soon I'll develop the idea I just got so we can start working on it. Who knows, we can have a really pretty art-baby, but it needs lots of cares though. Time will show :)

I'm older now but with no doubt more mature. Another year around the sun has passed, and I'm feeling the merciless time tick-tick-ticking away. But it's just the way the things go, and I'll do my best to fulfill it. And I'll try to bring at least some enjoyable emotions in my close-ones' lives :)

With A Little Help From My Friends
by The Beatles

(tup-tup)

I.Am

Аз съм едно нищо. И ти си едно нищо. И всичко е без значение, когато някоя сутрин се събудиш и не видиш слънцето, и осъзнаеш, че не го виждаш не поради факта, че ти си слънцето...
И утре е ден. Да, де, ама какво ще постигнеш след утершния ден ? Ти не си. Може би само искаш да си. Единственото, което имаш и което те крепи, са думите аз съм. Ама не си. Само искаш да си. И може би никога няма да бъдеш. Каквото и да е.
Аз съм и много неща. Аз съм си аз. Ама аз съм и онзи хладен полъх, който усещаш до мозъка на костите си, когато след безсънна нощ застанеш на прозореца си и точно този полъх те целуне за "Добро утро". Аз съм и онзи облак, който закрива слънцето, когато най-жадуваш за него. Аз съм болката и самотата, която те раздира нощем. Аз съм много неща. Но и нищо не съм. Едно и също е. Не схващаш, не намираш логика. Нормално, израсъл си с убеждението, и най-вече ти е вродено да приемаш заобикалящата те реалност за обективна. Добре де, и такава да е. Ама ако не е, ако всичко е една илюзия на простото ти съзнание, докато безпомощното ти тяло лежи някъде, докато биде хранено от системи ? Или всичко е много различно ? Много ако-та станаха.
Ако можеш да ми кажеш какво искаш, и то не е свързано със бъдещото или настоящето ти съществуване , уж реалното такова, аз ще ти кажа защо едно листо е толкова важно за теб. Защото аз съм онази стрелка на стената ти, която безжалостно отмерва минута след минута, и един ден ще ти каже "Е те тфа беше, мой човек". А ти със неразбиращо тъпо лице, но вътрешно нарастващ ужас, може би ще се замислиш. Но вече няма да има време.
Защото всичко е като детска люлка - ту нагоре, ту надолу. Но докато, вдъхновен от внезапното издигане, забравяш за най-изконните неща, ще тупнеш долу. Ама няма да станеш. И една мравка ще ти се смее и ще си мисли колко си изпростял докато си поумнявал. И те така.

Pinky's Psychedelic Breakfast

Поредната. Тази сутрин/обед се събуждах, и за моя най-голяма изненада не ругаех нито баща ми заради силната музика, нито съседа заради бормашината, нито Чарли за пригласянето във цялата тази симфония. Правех друго - и то съвсем несъзнателно - повтарях си наум едно стихотворение. За да бъда точна - превода на Time на Петя Дубарова... А сега седя и си пия кафето докато слушам TDSOTM и се радвам на слънцето, но то си е все същото... :) Много съм щастлива, че си купих тази нейна книга - на вечната ми връстничка - без значение че родителите ми ме направиха както се казва на пет стинки, защото съм дала 10 лева за този сборник. А уж оценяват изкуство. Наблягам на уж :)
И ето във този сутрешен блог аз исках да включа най-вече това:

Time by Pink Floyd

Ticking away the moments that make up a dull day
You fritter and waste the hours in an offhand way
Kicking around on a piece of ground in your home town
Waiting for someone or something to show you the way

Tired of lying in the sunshine
Staying home to watch the rain
And you are young and life is long
And there is time to kill today
And then one day you find
Ten years have got behind you
No one told you when to run
You missed the starting gun

And you run, and you run to catch up with the sun, but it's sinking
Racing around to come up behind you again
The sun is the same in a relative way, but you're older
Shorter of breath and one day closer to death

Every year is getting shorter
Never seem to find the time
Plans that either come to nought
Or half a page of scribbled lines
Hanging on in quiet desparation is the English way
The time is gone
The song is over
Thought I'd something more to say

Home, home again
I like to be here when I can
When I come home cold and tired
It's good to warm my bones beside the fire
Far away across the field
The tolling of the iron bell Calls the faithful to their knees
To hear the softly spoken magic spells

Време превод на Петя Дубарова

Текат минути, часове и дни
в безспирен бяг безследно отлетели.
Как страшно в тези четири стени
ти блъскаш своите мисли посивели.
И чакаш някого. Но идва ден,
когато по пътеки осветени,
от блясъка на слънце озарен,
с изопнати от дъжд прохладни вени
ще спреш за миг внезапно покосен
от мисъл: Младостта е изживяна,
и как ли ще признаеш ужасен
пред себе си, че тя е пропиляна.
И истински все още неживял,
денят ти сив отмерва пулс последен.
И времето ще сграбчиш ти без жал
със трескави ръце и ужас леден.
Към слънцето с пресъхнали очи,
съсипан, прежаднял ще се катериш.
Но слънцето жестоко ще мълчи
и нищо ново няма да намериш,
защото си съвсем обикновен човек
на средна възраст. Много скоро
е може би и онзи страшен ден,
когато смърт очите ще затвори.
Ще върнеш ли, дали ще върнеш пак
загубеното, вече пропиляно?!
На карта ще залагаш, светъл бряг
ще търсиш, но във тебе като рана
ще пари мисълта, че две неща
не можеш никога да си възвърнеш:
Живота да избавиш от смъртта
и времето назад да върнеш!

Изтича песента като вода!
Но времето остава нейна стража.
Дотука спира моята следа,
а имах толкоз много да ви кажа.

Перфектна сутрин... Поздрав за всички млади, а и не толкова млади идеалисти ;)

Разходка, или как цигарите всъщност Не ни вредят

Прибирах се към вкъщи. Живея в къща с двор във един от спокойните квартали на града. Разбира се, уличните лампи са на нескромно разстояние една от друга, и преспокойно мога да заявя, че е доста тъмно. Хората сякаш се притесняват да се разхождат по тъмни пусти улички в ранните часове. Но така са много по-приветливи, много по-сигурни дори... Когато знаеш какво, кого и кога да отбягваш, не би трябвало да има опастност за физическото ти благосъстояние. Заради тези ми съждения хората ме наричат безразсъдно. Аз само се усмихвам. А и защо не бих го направило ? Как да е...

И докато се приближавах все повече и повече към дома, който не чувствам като такъв, и към вече спящите родители, които не чувствам като такива, и си мислех колко объркано и същевременно просто е всичко, и колко сбъркано съм аз, или всички останали са такива... нещо стана. Нещо светна. И угасна. Позачудих се, но сметнах мислите и музиката звучаща от слушалките за много по-интригуващи от ставащото наоколо. И продължих. Имаше завой. Аз свих. И тогава пред мен застана То.

То беше красиво, и същевременно грозно. Чисто и долно. Силно и гордо, но същевременно мачкано. Чувствено и апатично. То беше всичко. То беше аз. Или аз бях То ? Изглеждаше като мен. Гледаше като мен. Беше мен...

- Какво си ?

Най- логичният въпрос.

Не се страхувах. Не се страхувам от себе си, но и се ужасявам от това, което съм. Сбъркана работа.

Мълчеше.

Стана ми тъжно. И самотно. Усмихнах се докато сълза се стичаше по бузата ми.

То помръдна. Направи няколко величествени стъпки към мен. Аз не помръднах. Подаде ми цигара. Запали я, и се върна в начална позиция. Тогава се поизправи, разтърси коса, а аз се удивлявах. После разпери криле. Бели, огромни, ангелски криле. Усмихна се.

- Аз съм твоят Демон.

И изпъна ръка към мен. Обърнах се.

Нещо от храстите се размърда. Последва тегава пауза докато аз, объркано същество изправено лице в лице със Демона си, пушеше поредната цигара.

И тогава от храстите излезе пак То. Много по-лукаво, много по-умно , много по-земно.

Рефлексно се извърнах напред, но величественият Демон стоеше все още там, все още толкова красив. Толкова красив, че чак грозен. Учудвах се, че всъщност беше с моя облик. Съществото от храстите бавно, но със сигурна стъпка застана на няколко метра от Демона.

Зададох му същият въпрос:

- Какво си ?

А то отговори:

- Аз съм твоят Ангел.

Доближи се, а нещо в мен много настояваше да го прегърна. И го направих. Малката му длан се докосна до гърба ми. Беше нежно. После се върна няколко крачки назад.

Демона заговори.

- Аз ще съм винаги с теб. Благодарение на мен, в моменти, когато земята не те влече, ще пътуваш, където пожелаеш. Защото аз съм твоето съзнание, без мен си загубено. Но също така съм и твоят Демон.

Приближи се и с пръст съвсем леко ме докосна по шията. Потръпнах от срудената вълна.

Погледна злъчно събеседника си, и отстъпи.

А съществото, излязло от храстите, бе запалило цигара, също като мен.

И то заговори.

- Аз не съм отделна част от теб. Аз съм теб. Аз съм твоята душа. Без мен би могло да си всичко, но няма и да си нищо, също като Демона. Дори да ме отровиш, дори да ме затвориш някъде, знай, че когато ти потрябвам, ще ме намериш. Защото съзнанието ни помага, но и ни спира да сме Богове. Ние не сме с теб, ние сме теб. Ти решаваш. Но го направи бързо, защото не след дълго ще си нищо повече от тази угарка.

Хвърли фаса на тъмната улица и се усмихна. Погледнах към Демона. Той ми отвърна с безизразен поглед. После и двамата изчезнаха и ме оставиха в студената светлина на най-близката улична лампа.

Поради някакво съвпадение, или водено от вътрешния си глас, след време се появиха тези: красиво безизразно черно-бяло ангелче на шията, и цветно иронично усмихнато човече със скромни черти на плешката. Но повече не ги срещнах. Е, не и по този начин.

Понякога се усмихвам докато пуша.

Уморих се

Уморих се.
Уморих се да търся утеха в дребните неща.
Уморих се да чакам, уморих се да бързам.
Уморих се да лежа и бавно да се топя.
Уморих се да откривам себе си.
Уморих се да се губя.
Уморих се и от философи, психолози, лекари и творци.
Уморих се в сенките да се спотайвам и под слънцето да тичам.
Уморих се и да откривам, уморих се да създавам.
Уморих се от посредсвеност, ограниченост.
Уморих се от власт, от пари, от безпаричие.
Уморих се от материално и духовно; от реално и нереално.
Уморих се минутите до края да броя.
Уморих се и от чувственост, и от апатия дори.
Уморих се и от теб, и от мен, и от света.
Уморих се...