Какво ще стане с мен? Какво става с мен...? Толкова е студено понякога. Целият този мрак, самота ... То ми се смее. Ще ме погълне ли? Какво е то? Не е ли просто част от мен, и ще я преборя ли? Страх ме е. Срах ме е...
Обзема ме внезапоно като треска. Обладава ме, изнасилва ме. Не мога да го спра, расте като тумор. Не трябва да се боя, не трябва. Но при наличието на цялата тази самота, поне е някаква утеха присъствието му. Когато се опитвам да избягам от живота си, независимо по какъв начин, и след като краткото мероприятие свърши и се озовавам изненадана на дивана или леглото в потъналата в мрак стая, то влиза без покана. Детското ми спасение, игрите, които практикувам и днес, изменени, но по цел същите, вече не само, че не ми помагат, а даже ме нараняват . Не мога да мечтая за невъзможното, било то и за миг. После бивам твърде жестоко наказана. Защо съм така? Ignorance is bless ...
Искрените усмивки от деня се заменят от тази пустота. Не ме е страх от мрака, аз съм нощтно дете. Тъмната страна на нещата винаги ме е привличала, имам си и луна, ако толкова зажаднея за светило. Но демоните изскачат точно тогава. Хапчетата не помагат. Хората не помагат. Успеха не помага. Изразявам себе си в нещата, които правя, които творя, но ... Аз съм дете. Искам да съм дете. Искам да достигам недостижимото в сънищата си, не искам грижа, не искам да се боря със себе си всеки път преди да затворя очи. Объркана съм. Студено ми е, но не треперя все още. Няма да треперя. Няма да се страхувам. Няма. Аз съм! Аз съм... Но все пак... Такъв ли е грях да се връщам към най-светлите неща, щом след като това боли толкова много...? Ще се боря. До последния си дъх ще се боря със себе си. "Пътят е страшен, но славен..." Дали?
Sometimes... I wish.
