Yes, no, maybe... ?

Една анкетка, която ми се стори интересна. Ето и моите откровения (:

Били ли сте арестувани? Не
Целували ли сте някой, който не сте харесвали? Да
Спали ли сте до 5 следобед? Да
Изключвали ли са ви от училище? Не
Изпитвали ли сте любов от пръв поглед? Не
Съсипвали ли сте си колата в катастрофа? Не
Уволнявали ли са ви от работа? Да
Уволнявали ли сте някого? Не
Пели ли сте на караоке? Да
Насочвали ли сте оръжие към някого? Не
Целували ли сте се под дъжда? Да
Имали ли сте близък досег със смъртта (вашата собствена)? Да
Виждали ли сте някой да умира? Не
Играли ли сте на бутилка? Да
Пушили ли сте пура? Да
Седяли ли сте на покрив? Да
Прекарвали ли сте някой през граница в друга държава? Не
Бутали ли са ви в басейн напълно облечен? Да

Чупили ли сте си кост? Не
Бягали ли сте от училище? Да
Яли ли сте насекоми? Да
Ходили ли сте насън? Не
Разхождали ли сте се на плаж под лунна светлина? Да
Карали ли сте мотоциклет? Не
Късали ли сте с някого? Да
Лъгали ли сте, за да избегнете глоба? Да
Летели ли сте с хеликоптер? Не
Бръснали ли сте си главата до голо? Да (:
Скачали ли сте от покрив? Не
Докарвали ли сте приятеля/приятелката си до сълзи? Да
Яли ли сте змия? Да
Участвали ли сте в протест/демонстрация? Не
Пърдяли ли сте на атракцион в увеселителен парк? О_о Не
Бойкотирали ли сте сериозно и целенасочено нещо/някого? Не
Участвали ли сте в банда? Не
Показвали ли са ви по телевизията? Не
Стреляли ли сте с огнестрелно оръжие? Ако халосни се броят...
Плували ли сте голи? Да
Правили ли сте шевове на нечия рана? Не
Карали ли сте сърф? Да
Обаждали ли сте се на 112 или друг спешен номер? Не
Пили ли сте направо от бутилка с алкохол? Да
Били ли сте оперирани? Не
Тичали ли сте голи на обществено място? Не
Карали ли са ви с линейка в болница? Не
Губили ли сте съзнание, без да пиете? Да
Пикали ли сте в храстите? Да
Бягали ли сте от полиция? Не
Дарявали ли сте кръв? Не
Хващали ли сте телена ограда под напрежение? Не
Яли ли сте крокодилско месо? Не
Убивали ли сте животно, когато не сте на лов? Не

Попикавали ли сте се на обществено място? Да :D
Промъквали ли сте се в кино, без да плащате? Не
Рисували ли сте графити? Не
Обичате ли още някой, който не е редно да обичате? Не
Слагали ли са ви белезници? Да кажем
Вярвате ли в любовта? Да
Били ли сте се? Силно казано
Крали ли сте нещо? Да
Яли ли сте охлюви? Да
Давали ли сте пари на бездомни/просяци? Да
Помагали ли сте на някой да изкара изпит? Да
Удряли ли сте някого с бухалка или пръчка? Да
Били ли сте толкова уплашени, че да се разплачете? Да
Нападало ли ви е куче? Да
Били ли сте съдени? Не

Туй то (:

42

Този Декември няма да правя ревю на изминалата година, а дори да го правя няма да е точно сега. От доста време не бях драскала нещо в доброто старо блогче, което повечето хора използват за споделяне на линкчета, снимки, ивенти, изминали концерти, пътувания пр. Не знам защо, но още при създаването му преди не помня колко време, реших, че моят ще е различен. Да, никой няма да го чете, но в това миниатюрно интернет пространство, което е само мое, ще се съдържат излиянията на променящото се Аз. И така и се получи. Дори някой да е чел редовно "произведенията" тук, съмнява ме да е разбрал цялостната картина, което може би беше и предумишлено направено. Не знам в какво настроение съм тази почти предколедна сутрин със първия понатрупал сняг на прозореца - цинично, емоционално, депресивно, позитивно... ? Е, ще разберем (:

Не съм сигурна откъде трябва да започна, толкова много неща се случиха през изминалите месеци, някои хубави, други много лоши; някои, които ще траят години и ще оставят своя незаличим белег, и други, които ще бъдат забравени с течение на времето. Но така стоят нещата, драги, и аз не се оплаквам. Както преподобният Вапцаров би (е) казал: "С живота под вежди се гледаме строго и боря се с него, доколкото мога."

Както казах, много неща се промениха. И ще продължават да се променят, защото точно промените са двигателя на всичко около нас. Те не са цикличност, както след есента идва зимата, те са хаотични и неопределени. Те са нещото, което ни напомня всяка сутрин, че сме живи. Не говоря за сивото ежедневие, драги, всеки си има по едно такова. Но дори то е изпълнено с малки или големи промени, породени било от мисъл, действие или решение. Понякога решения се вземат трудно, но са наложителни. След тях цял живот ще се питаш "Ами ако...". Но Момента е безвъзвратно изгубен. Точка. И продължаваме с новия ден, с новата борба и с новите избори.

И сега малко за това, което предстои. Предстои една типична Коледна ваканция, надявам се изпълнена с много усмивки, положителни емоции и любов. Любов между хората, които ще се съберат отново заедно, точно както преди, за да си прекарат хубаво, за да се напият заедно, да се излагат помежду си, да спорят, дори малко да си викат, и после да продължат с купона. И така около десетина дни. След което всеки ще трябва да продължи с настоящия си живот, тук или далече, сам или не. До следващата ни среща като стари приятели.

И така, драги, малка доза полезна или не толкова информация и философия за Живота. Но всеки си има индивидуална такава все пак, нали? (: Пожелавам на всички, без изключение, приятни моменти и много усмивки по Празниците, защото ако през това време на годината не сме заедно и не показваме любовта си един към друг, то кога? Но нека се надяваме това да не е само сега. Променяйте се, живейте, обичайте, защото един хубав слънчев ден, когато сте на 64 и се обърнете назад, ще осъзнаете, че точно това са нещата, които значат нещо. Просто гледайте тогава да не е твърде късно (:

Pinky

In The Washing Of The Water

Потъвам. Потъвам.
Мислех, че ще изплувам, но все още краката ми не докосват дъното.
Но дори да успеят, значи ли това, че ще изплувам? А искам ли?
Потъвам в красивата, неизбежна бездна. Бездната на вечно течащите води. Бездната на живота.
Тук, където нищо не се задържа, където първоначалната аксиома и крайното твърдение съм Аз. Тук, където всичко тече. Какво е останало? Няколко бавно умиращи камъка, издържали вечности, но все пак – умиращи. Тук, където Аз съм просто точка във времевата линия. Но точката е начало и край, нали ?
Синьо-зелена мъглявина. Константата, посрещаща и изпращаща всичко останало със себе си. И ето ме и мен – един фосил, замръзнал в този свят за може би част от секундата, но може би и за вечност. Мъглявината съществува, знам, че е там. Но Аз не съм част от нея – нали я виждам като отделна Вселена. Тя е навсякъде около мен, Боже!, дори вътре в мен, но тя не е част от Моето съществуване, аз не завися от нея.
Опитвам се да разбера системата и, опитвам се да разбера собствената си такава. Мъглявината ме кара да забрявам. Да забрявам какво е имало преди нея, какво е имало отгоре. Кара ме да се съмнявам даже дали е имало нещо. Не е ли това просто вяра? Но аз знам, че там има нещо – може би до болка познато, място, от което съм пропътувала дълъг път, за да съм тук. Със причина.
Какво да правя? Да се спусна по течението, в което нищо не се задържа? Но ако забрява, че всъщност не съм част от него, че не сме едно цяло? Ако забравя това единствено нещо, което имам сега, както съм забравила какво е било преди? Или да се боря срещу естествения курс на нещата и да плувам нагоре? Да се боря за невъзможното... А ако никога не успея да достигна повърхността?
Знам, че съм сама. Знам, че мъглявина е част от Реката, но не е част от мен. Знам, че Реката и аз сме различни. Въпреки че мъглявината е единствената част от Реката, която познавам, знам също, че Реката не е само това. Там има нещо, което да очаквам. Нещо, което ще ме научи да плувам. Нещо, което ще ми даде покой...
Което ще снеме болката.

P.S. If this short writing touched you, don't thank me - thank Him.

Бяла приказка

С бавна, уморена стъпка се приближи до прозореца. Пак валеше. Остана загледана в сивотата навън пропита във всеки един клон и керамида; с невиждащи очи и хлипащо сърце.Остави влагата да проникне до дробовете и и да се настани необезпокоявана там; остави падащата мъгла да замъгли погледа и. Но сърцето... Сърцето трябваше да е непокътнато, потънало в черно-бялата картина на отминали времена, оставено само на себе си да скита свободно. С горчивина и буца в гърлото установи, че въпреки всичко – желанието, копнежа, то нямаше накъде да полети, нямаше къде да отиде. Като ветеран от войната, крачещ към топлия дом, всяка стъпка неимоверно усилие, само за да завари огнището угаснало и леглото студено.
Загледа се с безизразен поглед към едно самотно есенно листо, полюшвано насам-натам от безмислостния вятър. Дъждовните капки бяха намерили удобно временно скривалище във вътрешността му преди да бъдат погълнати от жадната почва. Кой ли ги винеше... А вече пожълтялото листо упорито, с последни сили се опитваше да се задържи на родното си място, мястото, което му се полагаше. Всички останали си бяха заминали, безволеви глупци, оставили се да паднат при първия повей. А вятърът виеше ли, виеше тъжно своята самотна песен. След минути или часове, кой знае, листото се отказа, последната капка надежда му бе отнета, и сломено то пое надолу към сивата си безмилостна участ, оставяйки голите клони на неговия баща, майка да се поклащат злокобно застинали в един миг от вечността.
Младата жена беше уморена.Уморена както старецът е вече уморен от темите на злободневието. Уморена от знанието, от материята, от любовта. Беше уморена от себе си и живота. Нима имаше нещо да губи? Но трябваше да продължи, въпреки че цялото и същество жадуваше, копнееше, милееше за тази мечтана почивка.
Ехото от спалнята зашептя с подканващ глас в ухото и. Обърна се и закрачи бавно към стълбите, витите стълби водещи нагоре. Не просто на втрория етаж; нагоре. Бялата и рокля се вееше и шумолеше, един красив танц в неподходящ момент. Едно, две, три... Бяха двадесет и две. Всяко едно от тях забиващо отровна стрела в душата и. Двадесет и две. Това, което беше загубила, спомените, болката и страховете и я очакваха на двадесет и второто стъпало. Един друг свят, може би по-истински. Четири, пет... Страх от непознатото. Може би не трябваше да се качва. Година и половина, или много повече, или много по-малко беше отбягвала дори мисълта, беше заобикаляля стълбите. А сега... Продължи нагоре с бледа сянка на надежда. Може би щеше да открие нещо там – страх, болка, надежда, спомени, лудост. Нещо, каквото и да е. Всички отдавна си бяха заминали, всичко отдавна беше опустяло – душата и, къщата, в която откри смисъла, своя смисъл. Но това беше отдавна, в една различна епоха.
Махалото отегчено се люшкаше ту наляво, ту надясно, звън отекващ из цялата къща. Но единственото, което тя чуваше беше ехо – гласове, радостни писъци, смях, стъпки. Продължи нагоре – знаеше, беше сигурна, че я очакват. Че той я очаква. Спря се на двадесетото стъпало със затворени очи и отворено сърце. Още две стъпки.
Отвори очи и гласовете, цвета на спомена изчезнаха, оставяйки до болка познатата черно-бяла картина без звук. Красивите и очи се напълниха със сълзи – сълзи на разочарование и гняв. Не биваше да хаби надеждата си толкова безразсърдно – какво щеше да стане, когато свърши напълно? Мимолетна конвулсия премина плахо през гръбнака и при мисълта. Така и така беше горе, запъти се към бялата спалня – нейната бяла приказка. Легна на мекото легло и отново се загледа през прозореца – единствените и очи за света. Роклята и помръдна недоволно от лекото течение и отново замря. И все пак, стените, снимките, дрехите бяха пропити с онзи аромат, който не и позволяваше да спи нощем. Усихна се. Явно все пак и утре щеше да се качи тука. А навън валеше ли, валеше.

P.S. I love You

There's something in your heart so cruel.

Въпросът е в моето или в твоето... Или по-лошо, и в двете?

P.S.

I won't shiver in the cold.
I won't let the shadows take their toll.
I won't cover my head in the dark.
And I won't forget you when we part.

Collapse the Light into Earth

I won't heal given time.
I won't try to change your mind.
I won't feel better in the cold light of day.
But I wouldn't stop you if you wanted to stay...

Collapse...

Всичко, което можеш да си представиш, е истинско

Пабло Пикасо


Човек – аз, ти, той, ние вие, те. Това е нашата крайна идея за нещата – свършва там, където започва. Въпреки многото си недостатъци, които придават уникалността на нашата мисъл, тя има един коз – въображение.
Къде свършва илюзията и къде започва реалността? Кое определя дали геният е луд, или лудият е гений? Човекът винаги се е осланял сляпо върху уж вече начертаните стриктни граници между двете измерения на нашето съзнание – съществуващото и въображаемото. Но кой има силата и правото да определи със сигурност, че това, което виждаме като заобикаляща среда, е обективно, или метафизичната реалност е всъщност единствената такава?
От Древността досега, Човекът се е опитвал да открие първо Отговора, а след това и Въпроса засягащ Света и Живота; опитвал се е да даде точна качествена характеристика на индивида, на съзнанието, на Човека сам по себе си; и всеки път, в зависимост от разбиранията на философа и тенденциите на епохата е стигал до различен отговор, парадоксално – всеки един от тях верен. Извода, който можем да си извадим след като се осланяме върху вече отъпканата пътека на всички мислители от миналото, а и днес, е че Абсолют няма. Поне не и такъв засягащ Човека.
Представата ни за нещата е единственото нещо, което можем да кажем, че притежаваме със сигурност. Това е разбирането ни за тревата като „зелена”, водата като „необходима” и пр. Човек прекарва целият си живот със тези представи; но дали те са истинни, е твърде неопределено. Единственото ни „доказателство” е, че така виждат нещата 99 % от хората по Земята. А ако сетивата ни не са достатъчно подготвени да приемат реалността, то можем да заключим, че ние живеем в една виртуална реалност създадена от самите нас за нас. То тогава къде свършва „измислицата” и къде започва „истината” става едно абсурдно и противоречиво понятие.
Още от съвсем ранна възрас ние разбираме, че в сънищата и въображението ни всичко е възможно – няма ограничения, няма линия, която не можем да прекрачим; затова и единственото ни сигурно убежище от страховете, съмненията, болката, хората, Живота и Света е нашето Съзнание. То е необятно, невероятно, противоречиво; но също така е факт, че го имаме; то е ключа за Вселената; нещото, което ни отличава от всичко познато досега, и същевременно ни прави уникални като Личности. Съзнанието, когато знаем как да го използваме, е всемогъщо – можем да даряваме с живот, но можем и да го отнемаме; можем да създаваме, но можем и да рушим. То е нещото, което ни превръща в едни потенциални Богове – Съзнанието.
Както споменах, нашата реалност е всъщност представата ни за нещата. Но ако нямахме такава, ние практически нямаше да имаме свят, в който да живеем, нямаше да Съществуваме. Дървото е дърво, защото ние казваме, че е такова; ако изчезне идеята, която го олицетворява, то ще изчезне с нея; ако ние умрем, и представата за него, която сме сътворили – Дървото, умира с нас. И така до безкрай. Извода: сам по себе си човека е една необятна Вселена със неизчерпаем потенциал, която самите ние подценяваме и подтискаме.
„Всичко, което можеш да си представиш, е истинско.” Освен, че е положил тази вечна мисъл в книгите, испанският гений-сюрреалист на четката и скулптурата, е и я доказал. А според Ницше, за това се изисква просто „висш разум”.

Един ден на Das Man

Das Man се събуди, стана от леглото без дори да се протегне и се насочи към кафе-машината; кафе – безкофеиново. Включи телевизора; сутрешния новинарски блок. „Задръствания”, „Земертесение”, „Самоубийство”, „Новият министър-председател”, „Преобладаваща облачност”. Кръглият часовник над дивана отмерваше секунда по секунда докато не стана време за работа. Das Man, разчертал рутинната си сутрин повече от умело, вече беше измил чашката от кафето с полепналата захар на дъното, беше прибрал документацията в чантата си, завързал вратовръзката си и пъхнал ключа в патрона.

Спирка. Хора. Съседа.
„Точен както винаги, а? Чу ли за новият мениджър на компанията, пълен ужас. Има връзки, затова е на този пост... „ и пр., и пр. Das Man, разведрен от неочаквания разговор се впусна във твърде очаквана вихрушка от баналност и лицемерие. Както се очакваше от него.

9.00. Das Man седеше пред компютъра, забил поглед пред цифрите и статистиките пред себе си. Отчети, ревизия ... Не му харесваше, разбира се. В днешно време почти никой не харесва това, което прави. Затова и не се стараеше. Искаше повишение. Не заради самото повишение, а заради по-високата заплата. И естествено, по-издигнатия социален статус. Щеше да си вземе мезонет, нова кола, по-модерна техника, можеше даже да си позволи двуседмичен отдих на Карибите. Щеше да отчайва с претенциите и невежеството си домашните дизайнери, щеше да окачи дипломата си на стената...

Затова и работеше. Das Man беше обвързан – от 2 години се срещаше с die Frau; разбира се, не живееха заедно, нямаха и намерението да го правят. Просто прекарваха 2 дни от седмицата заедно – я на кино, я в новоотворилия врати ресторант. Нито тя, нито той желаеха деца. Das Man не беше влюбен, никога не беше обичал– в днешно време кой си позволява да се влюбва, модата на романтиците...

Das Man имаше много контакти – познати, но не и приятели. Das Man нямаше нужда от приятели. Излизаше на по питие с някоя и друга дружка от време на време. Разговори и баналности. „Как е жената?” „Знаеш ли моята каква е, иска само маркови парцалки, а не си и мръдва пръста...” Обичайното. В неделя ходеше на шопинг, а през това време оставяше колата на авто-мивка. След университета си беше изградил бленувания средностатистически улегнал живот със възгледи някой ден да се изкачи в йерархията. И този ден щеше да дойде.

Das Man обичаше новото, модното, лъскавото. Движеше се по течението без да се замисля дали днешната мода не е същата като вчерашната, дали изобщо има някаква стойност в нея; нали е ново – това е важното. Не обичаше различните; не обичаше и културата. Списания, леки холивудски бози, които индустрията бълваше на всеки 24 часа; музика за танци и купон; нищо сериозно. Все пак, не е като да си нямаше главоболия, защо трябваше да се тревожи за смисъла на нещата, за човешките проблеми; хуманизмът утре.

6.00 Работната седмица приключи. Пътьом през видеотеката за някой стар хорър, или неангажираща тийн комедия. А уикенда? Може би най-после ще поправи капещия от известно време кран.

Das Man положи уморената си глава на възглавницата, с очи гледащи в настоящето, със мисъл прикована в самия себе си и успеха си. Но точно преди да заспи глас превърна монолога му в частичен диалог: „Оковано прасе на антибиотици”


Край

La Grande

Идеята за свобода е илюзията на окованото от самите нас съзнание. Съзнанието само по себе си е свобода. Безгранична. Защо да я ограничаваме?

Красотата на деня

Изкуството - това е душата на човек. Изкуството е красота. Магия. Но защо тази красота се е изпарила от хората наоколо? Може би никога не са я имали. Живея със и за изкуството. Живея за красотата. Тя е насвякъде; но не и в твоите очи. Тя е някъде там, у хората, които творят, но те са просто идея в главата ми. Тя е в сутрешния пролетен лъх, тя е в мен; и ме изпълва.

Виждам едно и също лице, една и съща усмивка и поглед щом изляза. А има ли нещо зад тази каменна, изкуствена фасада? Говори с ум и със сърце. Това искам. И нещо истинско в погледа, каквото и да. Съществуването... Красотата ме спасява от него.

А дори да си там, и да ме търсиш, и аз да те търся, и дори да се видим - ще се познаем ли, или ще се подминем, както подминаваме всичкият останал абсурд? Намери ме, все още дишам - това ми стига. Ако искаш - говори, ако искаш - мълчи. Аз съм тук. Сега. Аз съм. И ще бъда до сетния си дъх. Дори това да ми коства живота.

Sometimes

Какво ще стане с мен? Какво става с мен...? Толкова е студено понякога. Целият този мрак, самота ... То ми се смее. Ще ме погълне ли? Какво е то? Не е ли просто част от мен, и ще я преборя ли? Страх ме е. Срах ме е...

Обзема ме внезапоно като треска. Обладава ме, изнасилва ме. Не мога да го спра, расте като тумор. Не трябва да се боя, не трябва. Но при наличието на цялата тази самота, поне е някаква утеха присъствието му. Когато се опитвам да избягам от живота си, независимо по какъв начин, и след като краткото мероприятие свърши и се озовавам изненадана на дивана или леглото в потъналата в мрак стая, то влиза без покана. Детското ми спасение, игрите, които практикувам и днес, изменени, но по цел същите, вече не само, че не ми помагат, а даже ме нараняват . Не мога да мечтая за невъзможното, било то и за миг. После бивам твърде жестоко наказана. Защо съм така? Ignorance is bless ...

Искрените усмивки от деня се заменят от тази пустота. Не ме е страх от мрака, аз съм нощтно дете. Тъмната страна на нещата винаги ме е привличала, имам си и луна, ако толкова зажаднея за светило. Но демоните изскачат точно тогава. Хапчетата не помагат. Хората не помагат. Успеха не помага. Изразявам себе си в нещата, които правя, които творя, но ... Аз съм дете. Искам да съм дете. Искам да достигам недостижимото в сънищата си, не искам грижа, не искам да се боря със себе си всеки път преди да затворя очи. Объркана съм. Студено ми е, но не треперя все още. Няма да треперя. Няма да се страхувам. Няма. Аз съм! Аз съм... Но все пак... Такъв ли е грях да се връщам към най-светлите неща, щом след като това боли толкова много...? Ще се боря. До последния си дъх ще се боря със себе си. "Пътят е страшен, но славен..." Дали?

Sometimes... I wish.

La nausee

Сряда
Не бива да се боя.

Нещо ме преследва. Нещо ме е преследвало цял живот. Като сенките, които те стряскат по зимните пусти улици. Нещо неопределено и безформено. То е в мен... Един страх, едно чувство на безпомощност пред съществото, което се зъби в съзнанието ми. Онзи ден, докато пътувах във влака и гледах през прозореца Искърската клисура обляна от студените обедни слънчеви лъчи, видях в частичното си отражение нещо странно. Нещо в погледа ми, не беше моят поглед. И усмивката, и тя не беше моя. После като знак, разтворих книгата си и се зачетох. И там пишеше "Не бива да се боя". Не издържах и заспах. И сънувах...

- - - - - - - - - -

- И внимавай!
- Хах, няма тролове и талъсъми по влаковете, нали знаеш.
- Знам, но тука има - и сложи показалец върху челото ми.

- - - - - - - - - -

Не знам откъде идвам и накъде съм се запътила. Не зная и какво търся. Знам само какво е сега и това е най-важното. Чувствам, че се променям. В обратна посока от тази на света и всичко в него.

It's alright

Е, дотука беше с този странен експеримент, забавен може би, без каквито и да било последици - експримент за(пре)откриването на Любовта. Резултатът беше, разбира се, отрицателен; не, не отрицателен - никакъв. Но това са нещата от живота, и, да си призная, пак понаучих и (пре)открих няколко факта и истини , за което много се радвам и съм искрено благодарна. И се усмихвам в момента; не е сконфузна усмивка, не е истерична, нито влюбена... Тази усмивка е виждал може би само тате; една... философска така да се каже, една лична - много си я обичам. Но едва ли ще ме разберете. =)
Напоследък гледам много филми, и вярвам, трябва да ги понамаля. Не че е лошо, просто не мога да им се насладя напълно, което е неприемливо! Та по темата, в последната трагико-комична лента на Уди Алън - "Вики, Кристина, Барселона", има реплика, която се запечата в съзнанието ми: "Не знам какво търся от Любовта; знам какво не търся." Велико! Като се позамисля, положението при мен в последните 2 години е такова. През какво ли не минах, най-вече емоционални състояния, отчайвах се, но сега - въпреки че имам дълбоки съмнения, както винаги, за съществуването на това, което търся (и не говоря само за Любов под каквато и да била форма), съм настроена изключително философски - или ще го бъде, или няма да го бъде. Не казвам, че е без значение; напротив - от огромно значение е, но Виктор Пелевин го е казал - когато има светлинка в тунела, трябва да тръгнеш към нея, дори в това да няма смисъл. Защо? Защото в това да седиш на тъмно има още по-малко смисъл. =) И такива ми ти работи.
Имам някакво необяснимо и твърде мътно чувсто за близкото бъдеще - всичко ще се развие по един свой собсвен начин, не знам как и защо, дали ще е добре или зле; важното е, че ще се развие. И знаете ли какво ме радва най-много? Че не знам какво да очаквам, в това е чара на всичко. Затова оставям нещата просто да си течат. Аз ще върша каквото сметна за добре, ще продължавам живота си хем по същия начин, хем малко по-различно. Имам нужда от нещо ново, но абсолютно ново, чисто и неупотребявано, а не нещо старо и преоткрито. И знаете ли какво, мили мои? Ще продължавам да търся, каквото и да е. И няма да се отчайвам от агресията, невежеството, невъзприемчивостта; просто ще се усмихвам и ще продължавам нататък. Един ден хората ще се замислят. И дори когато не можеш да чувстваш каквото и да е, това не значи да се отдаваш на материалното; материалното е... еми материално просто, преходно. Винаги има алтернатива, проблема е в това как гледаме на нещата. Такъв живот едва ли има каквато и да е стойност, дори за човека, на който принадлежи. Или не съм способна да го разбера и съм кон с капаци, или това, което казах си е Факт - едно от двете ще да е. Важното е, че знам какво съм избрала, и то определено не е това; как мога да мечтая за кариера и материална задоволеност, и второстепенно за вдъхновение. Вдъхновение не се намира всеки ден, но намери ли се, е безценно. А понякога ни идва в повече =) Как да е.
Много оптимистичен пост, а? И то при положение, че пак съм он май оун, но не е като да не съм свикнала. Променям се отново, може би. Това не значи, че бих заменила старите си ценности ей тъй; както много пъти съм казвала, в един момент промяната спря да бъде хаотична, а започнах да надграждам и нещата са взаимно свързани, има си последователност, и прогрес, разбира се. И да не забравяме, все пак това съм Аз, и каквото и да се прави, настроенията винаги имат доста тежка дума xD За добро или лошо - факт, и съм си свикнала пределно добре, че да се учудвам. Понякога, точно заради тези настроения, имам чувстото че в мен живеят няколко личности, които се сменят на седмица, месец, няколко... Малко е странно, но е и чаровно. Поне, когато нещата са наистина сиви и скучни, има някакво, било и малко, разнообразие. И те така.
Много накъсани станаха нещата, и пак се отклоних доста от замисленото. Нищо ново ай гес. Последно ще вметна, че обожавам такива вечери - прекрасна и спокойна музичка, шоколад, кола & цигари, приглушена светлина, неангажиращ разговор с приятел, компютър, специално настроение и вдъхновение, било дори съвсем миниатюрно. Тази комбинация ще е едно от нещата, за които най-много ще жалея, ако си замине; лекува всичко, оправя всичко, създава всичко. И същевременно не го прави; моментно е, и не е. Абе... мои странни емоции и възгледи. Вярвам, че обичам начина си на живот, от време на време ми е нужно съвсем малко разнообразие, нищо повече.

Лека вечер =)

To greet every new day that may come
like the first of spring

just a man

„Сам да приемаш себе си като съдба, да не искаш нищо друго - в подобни състояния това е просто висш разум.”
Фридрих Ницше

Човек се ражда, човек живее и човек умира. Всичко, което се случва през онзи преходен период между началото и края, всичко, което се случва – Живота, е резултат от причинно-следствени връзки, действия, взаимодействия, емоции, мисли и пр. Човек приема сам себе си като личност, което в действителност е. Но твърде рядко, в едни изключителни случаи, Личността може да еволюира – да стане собственост сама на себе си, да бъде и началото, и края, и вечността.
Съзнателно или не, Човек винаги се стреми към нещо, той е същество, което не може просто да съществува, дори когато се е примирил със Живота, по един или друг начин, той пак има цел – Смъртта. Точно поради този факт ние не сме Вечни, не сме и Хармонични. Етапите в развитието на Личността са няколко, но основният, и твърде често неосъществим за масата, е този да се опиташ обективно да се разкодираш, т.е. да знаеш на какво си и не си спобен във всеки един момент, да опознаеш и най-тъмните и затънтени кътчета на осъзнатото си Аз, и пр. Вторият, това е Примирението – да знаеш какво си наистина и да успееш да се примириш с него, да си способен да живееш сам със себе си, то това е Дар, който малцина успяват да си извоюват. Разбира се, тези етапи са изключително условни – в крайна сметка всичко опира до субекта, всичко е индивидуално, и страничен наблюдател не би могъл да разбере каквото и да е – защото за този деликатен въпрос действията са преди всичко ненужни и абсурдни – „Не действията определят това, което си; това, което си определя действията.”. Условието трябва да е преди резултата – когато, разбира се, говорим за напълно осъзнати постъпки, чиито последици сме най-вече готови да осмислим (приемането им е първичен стадий) – защото едно деяния има невъобразимо, невероятно много последици, които ние, дори да можем, някъде във веригата на мисловната еволюция, сме отказали да приемем.
Какво е съдбата в нашите представи – „участ”, „жизнен път”, „бъдеще”... Но каква сила и мощ на разума се изисква, за да извървим пътя на познанието, и в крайна сметка да сме избегнали единият от двата му основни недостатъка – то е крайно. А разумът е безграничен. Ние сме така устроени, че винаги искаме нещо – но докоснем ли се до него, изучим ли го, бързо го забравяме, и подемаме друга цел. И така от първият до последният ни миг. За да не желаем нищо, да не копнеем за каквото и да било – духовна храна (материалната такава е закодирана дълбоко в съществото ни, затова няма да се спирам на нея подробно), вечност, небитие; за да можем да бъдем свое собствено настояще и бъдеще, да не се нуждаем от нищо друго освен самите себе си, то тогава този „висш разум”, за който говори Ницше, трябва да съдържа в себе си Живота, Вселената и всичко останало... Дали е възможно или не, и дори да е – дали го е имало, едва ли някой от нас би узнал, а дори да узнае – не би го осъзнал. Защо? Защото нормалният човешки индивид е краен, живее с представи и идеи за крайни неща. А преди всичко, ние сме просто хора.