It's alright

Е, дотука беше с този странен експеримент, забавен може би, без каквито и да било последици - експримент за(пре)откриването на Любовта. Резултатът беше, разбира се, отрицателен; не, не отрицателен - никакъв. Но това са нещата от живота, и, да си призная, пак понаучих и (пре)открих няколко факта и истини , за което много се радвам и съм искрено благодарна. И се усмихвам в момента; не е сконфузна усмивка, не е истерична, нито влюбена... Тази усмивка е виждал може би само тате; една... философска така да се каже, една лична - много си я обичам. Но едва ли ще ме разберете. =)
Напоследък гледам много филми, и вярвам, трябва да ги понамаля. Не че е лошо, просто не мога да им се насладя напълно, което е неприемливо! Та по темата, в последната трагико-комична лента на Уди Алън - "Вики, Кристина, Барселона", има реплика, която се запечата в съзнанието ми: "Не знам какво търся от Любовта; знам какво не търся." Велико! Като се позамисля, положението при мен в последните 2 години е такова. През какво ли не минах, най-вече емоционални състояния, отчайвах се, но сега - въпреки че имам дълбоки съмнения, както винаги, за съществуването на това, което търся (и не говоря само за Любов под каквато и да била форма), съм настроена изключително философски - или ще го бъде, или няма да го бъде. Не казвам, че е без значение; напротив - от огромно значение е, но Виктор Пелевин го е казал - когато има светлинка в тунела, трябва да тръгнеш към нея, дори в това да няма смисъл. Защо? Защото в това да седиш на тъмно има още по-малко смисъл. =) И такива ми ти работи.
Имам някакво необяснимо и твърде мътно чувсто за близкото бъдеще - всичко ще се развие по един свой собсвен начин, не знам как и защо, дали ще е добре или зле; важното е, че ще се развие. И знаете ли какво ме радва най-много? Че не знам какво да очаквам, в това е чара на всичко. Затова оставям нещата просто да си течат. Аз ще върша каквото сметна за добре, ще продължавам живота си хем по същия начин, хем малко по-различно. Имам нужда от нещо ново, но абсолютно ново, чисто и неупотребявано, а не нещо старо и преоткрито. И знаете ли какво, мили мои? Ще продължавам да търся, каквото и да е. И няма да се отчайвам от агресията, невежеството, невъзприемчивостта; просто ще се усмихвам и ще продължавам нататък. Един ден хората ще се замислят. И дори когато не можеш да чувстваш каквото и да е, това не значи да се отдаваш на материалното; материалното е... еми материално просто, преходно. Винаги има алтернатива, проблема е в това как гледаме на нещата. Такъв живот едва ли има каквато и да е стойност, дори за човека, на който принадлежи. Или не съм способна да го разбера и съм кон с капаци, или това, което казах си е Факт - едно от двете ще да е. Важното е, че знам какво съм избрала, и то определено не е това; как мога да мечтая за кариера и материална задоволеност, и второстепенно за вдъхновение. Вдъхновение не се намира всеки ден, но намери ли се, е безценно. А понякога ни идва в повече =) Как да е.
Много оптимистичен пост, а? И то при положение, че пак съм он май оун, но не е като да не съм свикнала. Променям се отново, може би. Това не значи, че бих заменила старите си ценности ей тъй; както много пъти съм казвала, в един момент промяната спря да бъде хаотична, а започнах да надграждам и нещата са взаимно свързани, има си последователност, и прогрес, разбира се. И да не забравяме, все пак това съм Аз, и каквото и да се прави, настроенията винаги имат доста тежка дума xD За добро или лошо - факт, и съм си свикнала пределно добре, че да се учудвам. Понякога, точно заради тези настроения, имам чувстото че в мен живеят няколко личности, които се сменят на седмица, месец, няколко... Малко е странно, но е и чаровно. Поне, когато нещата са наистина сиви и скучни, има някакво, било и малко, разнообразие. И те така.
Много накъсани станаха нещата, и пак се отклоних доста от замисленото. Нищо ново ай гес. Последно ще вметна, че обожавам такива вечери - прекрасна и спокойна музичка, шоколад, кола & цигари, приглушена светлина, неангажиращ разговор с приятел, компютър, специално настроение и вдъхновение, било дори съвсем миниатюрно. Тази комбинация ще е едно от нещата, за които най-много ще жалея, ако си замине; лекува всичко, оправя всичко, създава всичко. И същевременно не го прави; моментно е, и не е. Абе... мои странни емоции и възгледи. Вярвам, че обичам начина си на живот, от време на време ми е нужно съвсем малко разнообразие, нищо повече.

Лека вечер =)

To greet every new day that may come
like the first of spring

just a man

„Сам да приемаш себе си като съдба, да не искаш нищо друго - в подобни състояния това е просто висш разум.”
Фридрих Ницше

Човек се ражда, човек живее и човек умира. Всичко, което се случва през онзи преходен период между началото и края, всичко, което се случва – Живота, е резултат от причинно-следствени връзки, действия, взаимодействия, емоции, мисли и пр. Човек приема сам себе си като личност, което в действителност е. Но твърде рядко, в едни изключителни случаи, Личността може да еволюира – да стане собственост сама на себе си, да бъде и началото, и края, и вечността.
Съзнателно или не, Човек винаги се стреми към нещо, той е същество, което не може просто да съществува, дори когато се е примирил със Живота, по един или друг начин, той пак има цел – Смъртта. Точно поради този факт ние не сме Вечни, не сме и Хармонични. Етапите в развитието на Личността са няколко, но основният, и твърде често неосъществим за масата, е този да се опиташ обективно да се разкодираш, т.е. да знаеш на какво си и не си спобен във всеки един момент, да опознаеш и най-тъмните и затънтени кътчета на осъзнатото си Аз, и пр. Вторият, това е Примирението – да знаеш какво си наистина и да успееш да се примириш с него, да си способен да живееш сам със себе си, то това е Дар, който малцина успяват да си извоюват. Разбира се, тези етапи са изключително условни – в крайна сметка всичко опира до субекта, всичко е индивидуално, и страничен наблюдател не би могъл да разбере каквото и да е – защото за този деликатен въпрос действията са преди всичко ненужни и абсурдни – „Не действията определят това, което си; това, което си определя действията.”. Условието трябва да е преди резултата – когато, разбира се, говорим за напълно осъзнати постъпки, чиито последици сме най-вече готови да осмислим (приемането им е първичен стадий) – защото едно деяния има невъобразимо, невероятно много последици, които ние, дори да можем, някъде във веригата на мисловната еволюция, сме отказали да приемем.
Какво е съдбата в нашите представи – „участ”, „жизнен път”, „бъдеще”... Но каква сила и мощ на разума се изисква, за да извървим пътя на познанието, и в крайна сметка да сме избегнали единият от двата му основни недостатъка – то е крайно. А разумът е безграничен. Ние сме така устроени, че винаги искаме нещо – но докоснем ли се до него, изучим ли го, бързо го забравяме, и подемаме друга цел. И така от първият до последният ни миг. За да не желаем нищо, да не копнеем за каквото и да било – духовна храна (материалната такава е закодирана дълбоко в съществото ни, затова няма да се спирам на нея подробно), вечност, небитие; за да можем да бъдем свое собствено настояще и бъдеще, да не се нуждаем от нищо друго освен самите себе си, то тогава този „висш разум”, за който говори Ницше, трябва да съдържа в себе си Живота, Вселената и всичко останало... Дали е възможно или не, и дори да е – дали го е имало, едва ли някой от нас би узнал, а дори да узнае – не би го осъзнал. Защо? Защото нормалният човешки индивид е краен, живее с представи и идеи за крайни неща. А преди всичко, ние сме просто хора.