Das Man се събуди, стана от леглото без дори да се протегне и се насочи към кафе-машината; кафе – безкофеиново. Включи телевизора; сутрешния новинарски блок. „Задръствания”, „Земертесение”, „Самоубийство”, „Новият министър-председател”, „Преобладаваща облачност”. Кръглият часовник над дивана отмерваше секунда по секунда докато не стана време за работа. Das Man, разчертал рутинната си сутрин повече от умело, вече беше измил чашката от кафето с полепналата захар на дъното, беше прибрал документацията в чантата си, завързал вратовръзката си и пъхнал ключа в патрона.
Спирка. Хора. Съседа.
„Точен както винаги, а? Чу ли за новият мениджър на компанията, пълен ужас. Има връзки, затова е на този пост... „ и пр., и пр. Das Man, разведрен от неочаквания разговор се впусна във твърде очаквана вихрушка от баналност и лицемерие. Както се очакваше от него.
9.00. Das Man седеше пред компютъра, забил поглед пред цифрите и статистиките пред себе си. Отчети, ревизия ... Не му харесваше, разбира се. В днешно време почти никой не харесва това, което прави. Затова и не се стараеше. Искаше повишение. Не заради самото повишение, а заради по-високата заплата. И естествено, по-издигнатия социален статус. Щеше да си вземе мезонет, нова кола, по-модерна техника, можеше даже да си позволи двуседмичен отдих на Карибите. Щеше да отчайва с претенциите и невежеството си домашните дизайнери, щеше да окачи дипломата си на стената...
Затова и работеше. Das Man беше обвързан – от 2 години се срещаше с die Frau; разбира се, не живееха заедно, нямаха и намерението да го правят. Просто прекарваха 2 дни от седмицата заедно – я на кино, я в новоотворилия врати ресторант. Нито тя, нито той желаеха деца. Das Man не беше влюбен, никога не беше обичал– в днешно време кой си позволява да се влюбва, модата на романтиците...
Das Man имаше много контакти – познати, но не и приятели. Das Man нямаше нужда от приятели. Излизаше на по питие с някоя и друга дружка от време на време. Разговори и баналности. „Как е жената?” „Знаеш ли моята каква е, иска само маркови парцалки, а не си и мръдва пръста...” Обичайното. В неделя ходеше на шопинг, а през това време оставяше колата на авто-мивка. След университета си беше изградил бленувания средностатистически улегнал живот със възгледи някой ден да се изкачи в йерархията. И този ден щеше да дойде.
Das Man обичаше новото, модното, лъскавото. Движеше се по течението без да се замисля дали днешната мода не е същата като вчерашната, дали изобщо има някаква стойност в нея; нали е ново – това е важното. Не обичаше различните; не обичаше и културата. Списания, леки холивудски бози, които индустрията бълваше на всеки 24 часа; музика за танци и купон; нищо сериозно. Все пак, не е като да си нямаше главоболия, защо трябваше да се тревожи за смисъла на нещата, за човешките проблеми; хуманизмът утре.
6.00 Работната седмица приключи. Пътьом през видеотеката за някой стар хорър, или неангажираща тийн комедия. А уикенда? Може би най-после ще поправи капещия от известно време кран.
Das Man положи уморената си глава на възглавницата, с очи гледащи в настоящето, със мисъл прикована в самия себе си и успеха си. Но точно преди да заспи глас превърна монолога му в частичен диалог: „Оковано прасе на антибиотици”
Край
