"This body, this body holding me ! "

-Казах ти вече, остави ме на мира !
-Няма.
-Идиот...
-Не е невъзможно. А сега пак към въпроса: защо мислиш така ?
-Какво, дявол те взел, ти влиза това в работата ?! Мисля така заради ред неща. Докажи ми че не мисля правилно ! Не можеш, нали ?! Нямаш силни доводи... Като се замисля май изобщо нямаш доводи. Така че, ако обичаш, остави ме да правя и да мисля каквото си знам.
-Защо ?
-Виж кфо... Имам работа и никакво време да се занимавам с индивиди като твоя милост. Довиждане.
-Работа ? Хм, чудя се каква... Сега, както всеки друг ден, ще поемеш по познатия път към дома, и докато вървиш ще се чудиш какво по дяволите правиш още тука, след като няма абсолютно нищо, което да те задържа. Ще подминаваш познатите до болка сгради, и със всяка крачка ще умираш по малко. Всеки ден е така, нали ? Ще се прибереш, ще захвърлиш нещата си наоколо и ще се затвориш в онази малка сива кутийка, притискаща те от всички страни. Няма да пуснеш щората на големия прозорец, защото гледайки през него чувстваш някаква свобода, илюзия че скоро може да ти израстнат крила и да полетиш. Но знаеш, че няма да стане. Където и да отидеш, ти ще си си пак ти, и демоните ти ще те следват по петите. Даже и нови ще намериш. И каквото и да правиш, каквото и да струваш, знаеш че нищо няма да се промени. Светът ти няма да се промени. И тази мисъл те съсипва. Нали ? Търсиш сродна душа, и намираш души по пътя, но не и сродни. Разбиваш животи. Осъзнаваш че си сам. Осъзнаваш, че ще умреш сам. Разочарован си и разочароваш хората наоколо. Вътрешно си мечтаеш на никой да не му пука особено за теб, и колкото и да го отричаш пред себе си, несъзнателно се сремиш към това. Тогава може би ще си свободен, когато си и физически, и психически сам. Няма вериги. Мразиш веригите. Те те задържат, те не ти дават пълната свобода. А ако успееш да се освободиш от тях, се чудиш какво ще стане. Дали ще се превърнеш в един от Ницшевите "свободни духове", дали ще откриеш нещо... А ако нищо не откриеш и нищо не се промени, ще се признаеш ли за победен от живота ? Може би. Откъде знам всичко това ? Знам, брат, знам. Знам, защото съм плод на мислите ти; както и ти на моите. Знам. И ти знаеш всичко за мен. И знаеш горчивата истина.
-Да, знам я.
-Тогава какво правиш още тука след като я знаеш ?!
- Каквото знам да правя най-добре - да стискам зъби. Лек ден, брат.

The Vast Ocean

И те така... Да започна с една мисъл, която се усуква из съзнанието ми от няколко дни насам. Един близък на сърцето ми човек сподели (не претендирам за точен цитат) : "Не бяхме ли точно като рибки в аквариум там ? Изолирано късче от света, но в него намирах всичко, което ми трябваше. Реалността беше някъде там, отвъд стъклото. Времето беше спряло... Бях щастлив." Но слънчевите лъчи се изкривяват от стъклото, разбира се. Абсолютно съгласна съм с горната мисъл. Не е ли точно това щастието, бягство от реалността ? Бях сляпа, да, но ми беше добре. Трябва ли постоянно да съм на системи, трябва ли да потъна в изкуственото и всичко да се размие наоколо та да оформи една картина ? Картина на блаженство. Но така съм като късоглед без очила - не виждам ясно нещата, които попринцип, както се казва, "ще ме плеснат по челото" . Не искам ! Не ! В изкуствена среда животът съответно е изкусвен. Всичко е тихо, спокойно, монотонно. Блаженна летаргия със едно постоянно чувство на сигурност и задоволство. Но няма живот, няма тръпка. Предпочитам горчивата реалност пред това. Съжалявам, не мога така. Да, никога няма да бъде същото както беше там - просто изляхме от аквариума и се върнахме към добрият стар океан. Където има вълнение, течение, прибой, прилив и отлив. Но не и изкусвен. Където живота е суров, но ако пожелаеш можеш да поемеш на път - да си свободен един вид. И когато открием щастието в този океан, дори само за миг, то тогава ще е истинско. Ще е неповторимо. И когато теб те завлече южното течение, а мен - северното, и безкрайната шир ни раздели - не забравяй че все пак, някъде, някога ще се видим - променени, израстнали или деградирали; задружни; самотни; ранени ... Някъде, някога. Нека изберем океана пред аквариума, живота е там. Знаеш моят път, ще се присъединиш ли, или ще продължиш вечният сън докато часовникът тиктака ?