Пабло Пикасо
Човек – аз, ти, той, ние вие, те. Това е нашата крайна идея за нещата – свършва там, където започва. Въпреки многото си недостатъци, които придават уникалността на нашата мисъл, тя има един коз – въображение.
Къде свършва илюзията и къде започва реалността? Кое определя дали геният е луд, или лудият е гений? Човекът винаги се е осланял сляпо върху уж вече начертаните стриктни граници между двете измерения на нашето съзнание – съществуващото и въображаемото. Но кой има силата и правото да определи със сигурност, че това, което виждаме като заобикаляща среда, е обективно, или метафизичната реалност е всъщност единствената такава?
От Древността досега, Човекът се е опитвал да открие първо Отговора, а след това и Въпроса засягащ Света и Живота; опитвал се е да даде точна качествена характеристика на индивида, на съзнанието, на Човека сам по себе си; и всеки път, в зависимост от разбиранията на философа и тенденциите на епохата е стигал до различен отговор, парадоксално – всеки един от тях верен. Извода, който можем да си извадим след като се осланяме върху вече отъпканата пътека на всички мислители от миналото, а и днес, е че Абсолют няма. Поне не и такъв засягащ Човека.
Представата ни за нещата е единственото нещо, което можем да кажем, че притежаваме със сигурност. Това е разбирането ни за тревата като „зелена”, водата като „необходима” и пр. Човек прекарва целият си живот със тези представи; но дали те са истинни, е твърде неопределено. Единственото ни „доказателство” е, че така виждат нещата 99 % от хората по Земята. А ако сетивата ни не са достатъчно подготвени да приемат реалността, то можем да заключим, че ние живеем в една виртуална реалност създадена от самите нас за нас. То тогава къде свършва „измислицата” и къде започва „истината” става едно абсурдно и противоречиво понятие.
Още от съвсем ранна възрас ние разбираме, че в сънищата и въображението ни всичко е възможно – няма ограничения, няма линия, която не можем да прекрачим; затова и единственото ни сигурно убежище от страховете, съмненията, болката, хората, Живота и Света е нашето Съзнание. То е необятно, невероятно, противоречиво; но също така е факт, че го имаме; то е ключа за Вселената; нещото, което ни отличава от всичко познато досега, и същевременно ни прави уникални като Личности. Съзнанието, когато знаем как да го използваме, е всемогъщо – можем да даряваме с живот, но можем и да го отнемаме; можем да създаваме, но можем и да рушим. То е нещото, което ни превръща в едни потенциални Богове – Съзнанието.
Както споменах, нашата реалност е всъщност представата ни за нещата. Но ако нямахме такава, ние практически нямаше да имаме свят, в който да живеем, нямаше да Съществуваме. Дървото е дърво, защото ние казваме, че е такова; ако изчезне идеята, която го олицетворява, то ще изчезне с нея; ако ние умрем, и представата за него, която сме сътворили – Дървото, умира с нас. И така до безкрай. Извода: сам по себе си човека е една необятна Вселена със неизчерпаем потенциал, която самите ние подценяваме и подтискаме.
„Всичко, което можеш да си представиш, е истинско.” Освен, че е положил тази вечна мисъл в книгите, испанският гений-сюрреалист на четката и скулптурата, е и я доказал. А според Ницше, за това се изисква просто „висш разум”.
