Christmas

I love you all. I miss you all. It seems we've grown. It just happened way too fast. When will be the next time when we gather all together in one place? When somebody gets married? Has children? Passes away? I truly do not know but you are the friends that I will always remember. Because of the time we were such. Those were turbulent times, indeed. The world swirls around me fast enough not to notice many things. I need a break. I just need to have a drink and an idiotic chat with you guys. I need to stay home for a while, listen and talk about music with Dad during the morning coffee. I need to bug Mom a little. I need some time, a little break, that's all. Now as I read my last year's Christmas post, I think to myself: I couldn't have been more accurate. Love is all. I love you. That's what I wanted to say.

Saa ne...

"Поезията не е онова, което наричаме истина..."

В живота такива неща не могат да се случат. Ако това ще ви успокои, ги възприемайте просто като метафора. В края на краищата религиите по определение са метафори: Бог е блян, упование, жена, присмехулник, баща, град, дом с много стаи, часовникар, оставил прекрасния си хронометър в пустинята, някой, който ви обича и дори, противно на всяка логика, небесно същество, което се вълнува само от едно - футболният ви отбор, войската, фирмата и бракът ви да пребъдат и да процъфтяват, и да възтържествуват над всичко, което е срещу тях.
Религиите са място, където да застанем, да погледнем и да действаме, наблюдателници, от които разглеждаме света.


из "Американски Богове". Н.Г.

The choice you cannot make

Кой живот, коя пътека, кое бъдеще е правилното? Всички са правилни. Но кое ще избереш? Когато няма връщане назад, кое решение ще вземеш. Когато всяко твое лице вижда себе си по определен начин, а Аз-а, състоящ се от всички лица, но само един, е пред невъзможен кръстопът. Всичко е твърде относително. А часовника тиктака.

Всичко е възможно. Решенията, които взимаш, посоката, в която поемеш отварят още хиляди врати с непознати зад тях светове. И точно тези решения ни правят това, което сме. Не можем да се крием, не можем да избягаме. Всичко е в нашите ръце. Понякога чувстваш критичната точка, тази, от която започва цял лабиринт, а не само една права. Тогава е най-трудно. Но трябва да вземеш правилното решение.

Правилното за теб.

"Бог е отсъствие. Бог е самотата на човека."

Нещо старичко, но нека пораздвижим малко блог-пространството ;)


Вяра. Това е всичко, което крепи човешкия дух. Вяра в по-добро бъдеще, вяра в задгробен живот, вяра в Бог. Но какво всъщност е Бог? Нещо свише, велико, трансцедентно, съдържащо всичко в себе си? Или просто поредното човешко творение, идея, превърнала се в религия, и религия превърнала се във фанатизъм?
Религията е морален кодекс - какво можем и не можем да правим, кое е грешно и кое правилно, кое можем да определим като добро a priori. Или иначе казано, нещо, на което можем да опрем преценката си, нещо извън самите нас, нещо обективно. Защото, ако приемем, че Бог е подал оставката си, то нашата представа за живота и света рухва. Не защото вярата ни във Всевишния се е изпарила, а именно защото оставаме сами с нашата субективна същност; оставаме на равнище, където има само хора. Кое е черно и кое бяло, решаваме ние. Не Той, не обществото; ние. Оставаме без корени, без конкретно бъдеще. Смъртта се превръща в окончателен край. И всичко това поражда страх и съмнения.
Сляпата вяра в Господ-Бог е несигурността на човека, неговата самота. Индивидът не е способен да приеме, че единственият виновник за това, което представлява, не е някой друг, а самият той. Бивайки субективно същество, самотно в своята същност, човек търси подкрепа, нещо, на което може да се опре. Но такава сила не съществува. И с какво оставаме в крайна сметка - с потъпкани идеали, без цел и смисъл? Не. Защото е трудно да се осъзнае, а най-вече и да се приеме, че това, което сме, е цел сама по себе си. Самото ни съществуване е вече осъществена цел. Същността изграждаме с времето. А какво ще изградим е изцяло в наши ръце - ние сме законодателите на самите себе си.
И тук може да се породи въпросът - защо съществуването е цел сама по себе си? Защото извън живота, извън съществуващото, е небитието. Нищото. А да се стремим към нищото, поне към този етап на развитието ни, е извън пределите ни на ментално възприятие.
Човек е самотен, защото от самото си раждане е затворен в себе си. Естествено, тази самота може да бъде избегната до някаква степен чрез Другите, тези около нас, нашата реализация във света чрез тях. Но това е само частично бягство. Вътре в себе си, човек винаги остава самотен. И ето оттук идва нуждата да се осланяме на нещо извън самите нас, а именно Бог. Той би бил в нас, около нас, във всичко и всеки. Той би бил надежда, вяра. Той би придал смисъл, бихме имали съдба, пътека, по която да вървим.
Но нека приемем, че Бог... отсъства? Че този Бог, независимо под каква форма - религиозната идолизация или просто абстрактната идея за някаква сила, е плод на нашето съзнание. Че този Бог всъщност сме ние, че вярата, крепяла ни досега, идва от самите нас, а не от нещо извън нас? Тогава попадаме пред тъмната бездна на съмнението и отчаянието, пред участта на нашето съзнание. Но ако успеем да я преодолеем самите ние се превръщаме в едни потенциални Богове. И тогава... ?
Но както Сартр е казал, нека да се надяваме Бог да съществува.

Престъпление и наказание

Един вид упражнение за предварителния по журналистика, но тъй като има доза въображение за обвивката, ще го сложа и тук. Пък и си го харесвам ;) Нетипична вестникарска статия? Не баш...

"Животът никога не е справедлив... И може би това е добре за повечето от нас." Оскар Уайлд, 1895
Нека ви разкажа една история; история, в която престъплението и наказанието не винаги вървят ръка за ръка като влюбени под пролетното слънце. История, в която няма добри и лоши, нито черно и бяло. Истинска история, от истинския живот. Каквото и да значи това.
И ето го и нашият субект изправен пред съда. Убийство! Ау! Но кого убил? Как? Кога? И така слуховете плъзнаха като свински грип, ангажираха и без това жадните за сензация умове на граждани и селяни, стари и млади. "Виновен е, ще мре!" И без да знаят нищо нито за обвиняемия, нито за делото (а те и принципно нищо не знаеха), хората засядаха я в кафето, я в парка на раздумка, и като привършеха с политиката, стигаха и до новината на деня, а именно: убийството на Моцарт от преподобния Амадеус. Моцарт! Великият Моцарт! Убит... И цъкаха бабите с език, старците псуваха, а младата псевдо-интелигенция напираше за по-пикантните подробности, само и само да има какво да "анализира", обсъжда и осъжда.
А кой беше Амадеус? Човек - като мен, като вас. Живее тъй както може, както намери за добре (като мен и вас). Не беше популярен с ненадмината красота, не беше и известен с брилянтен ум или уникален талант. Човек, субект, но личност. Със своите идеали, идеи и страхове, той се бореше с ежедневието тъй както може (като мен и вас). И точно поради това Амадеус нямаше място в хорските сърца. Не беше велик, не беше и талантлив, обикновен човек, когото никой така и не разбра. Убил ли беше Моцарт - да, беше го убил. Но подбуди и причини - много, нека чуем и неговите.
В бедна държавица като тази, корупцията и алчността бяха на мода. Всеки драпаше да се докопа до каквото може, лицемерието и лъжите бяха ежедневие, но, кажете ми вие, не е ли във всяка власт така? Та ситуацията е ясна като безоблачно небе в топъл летен ден. Делото беше добре дошло за всички онези, чиито тъмни дела очакваха удобен момент да се измъкнат незабелязани, когато погледите бяха насочени другаде. И техният час беше ударил - преговорите за черното злато преминаха успешно, т.н. реформи бяха приети и одобрени без публична обява и всичко незаконно, което не търпеше отлагане, беше свършено, а дейците изтупаха уличителната прах от дрехите си и потъркаха доволно ръце. Всичко бе приключено и прикрито, а хорските умове още бяха ангажирани с Амадеус и убийството на Моцарт.
А нашият герой дори не пледираше "невинен". Мършав и дрипав той стоеше гордо пред съдии, адвокати и заседатели и погледът му казваше всичко, което имаше за казване. Те гледаха, но не виждаха.
- Вие, Господине, Вие ли убихте великият композитор Моцарт?
- Аз убих Моцарт, но не и великия композитор Моцарт.
- Признавате се за виновен значи?
- Признавам се.
- И защо, смея да попитам, го убихте?
- Какво да Ви кажа, Господин Съдия... Вече беше мъртъв. Човекът, написал музиката, която вниква в душите ни, която с няколко тона ни казва много повече, отколкото хиляди думи, го нямаше. Имах насреща си убиец, и Господине, този убиец не беше композиторът Моцарт. Ако беше той, с радост бих умрял от неговата ръка, ако това би допринесло дори за съвсем дребна красота в този свят. Но човекът пред мен не беше композиторът Моцарт, беше друг човек с неговия облик. И за да предпазя себе си и вероятно още мнозина, които щяха да срещнат жадните му за кръв очи, аз го убих. И толкова. Наказанието за мен, Господин Съдия, няма да е доживотната тъмница, дори бесилото, за мен наказанието е загубата на един от малкото източници на светлина в живота ни. Защото, Господине, в мрак не се живее, в мрак се оцелява. И какъв живот би бил това?
И така - бесилото и смърт. Престъпление - следва наказание. А наказание за угоените от лицемерие и безчовечност? Може би след време, господа. Но в друга форма.

Somebody

It was so long ago... Now it seems to me like another life, different me, different life, different world...

Things have changed. I remember the time when I was so sad, disgusted with life, when I was alone. There was no sympathy; it was dark and cold. I remember so clearly.

Now... It is the same shit, it's just that I am not the person I was, don't know if it's for better or worse. I can't say that I've lost my faith in man, no... I just try not to get too close. I already have someone and this is more than enough for me. The acquaintances, the friendships - all sunk when the boat was just slightly rocked. Yeah, we still meet, we still talk but my heart is not open anymore. Wonder why. The truth is that we've grown. Life slapped you and that's that. But I guess I was prepared for it not because I have experienced more but because of my tremendous ability to Feel. Every thought of mine is wrapped with feelings. And this is why my world is not quite the same as yours (but I guess everybody has different eyes, that's for sure). If I had the chance to give it away, to be more analytical, more coldblooded, I wouldn't. I know I am not a genius, nor an incredible artist, I know that probably most of my dreams will go to the sewer, leaving just a bitter mark in my heart. I know it but I don't want to be something else. I may not be as outstanding as I wish to be but I.AM, I am somebody. I have my ideals, ideas, dreams, plans, loves, hopes, I have my subtle ear... I manage now, I will manage in an year. I have so many things to discover, to deal with, to swallow. So much pain is yet to come. But I am here life, come and get me. I ain't goin' anywhere. I don't know whether or not I will succeed in this battle but at least I'll try.

Honestly, I am glad I am home. I am glad that I couldn't go abroad. Fuck the career, I feel in my place here, I've got love here. So... I guess my point was that I won't be afraid - my future is in mine and in the world's hands, we'll see what happens. What's to come - I'll face it, I'll deal with it. And I will continue to grow. Forever and ever, babe... No matter in what direction.

Yours truly...

So pocht das Schicksal an die Pforte...

And this is how it's done!

New York, New York

И както си седя вкъщи в тази необичайно мразовита зимна вечер, доста понастинала и леко отегчена от сивото ежедневие, решавам да гледам филм. И попадам на това.

И очевидно доста ме впечатли :) Отделните сюжетни линии, всяка от която със своята специфика, било то от техническа гледна точка (заради единадесетте си режисьора), било то от човешка, те вкарват във вихъра от събития в самото сърце на мегаполиса. И какво? Започваш да се замисляш къде си ти в цялата каша, как би изглеждал твоя живот на лентата. Цигара, непознат, откровение, любов, изкуство, тъга. Всичко това се преплита и оставя не един сладко-горчив вкус, както някоя силна качествена драма (нямам нищо против тях, даже съм фен), а по-скоро чувство за болезноно откровена реалност. За едни такива тайни копнежи, които всеки има, за тревогите, тръпките, неловките ситуации, секса, любовта. И ето хеей там току що се намерихме. Приятно гледане ;)

"Екзистенциализмът е хуманизъм" (коментар)

По време и след Втората Световна Война екзистенциализмът като философско течение, и дори начин на живот, придобива широка публика из Франция и цяла Европа. Но съответно, като всяко, да кажем, нашумяло и предизвикващо множество въпроси със своята същност течение, то бива оплювано най-вече от християнската общност. Затова и Сартр, един от бащите на атеистичния екзистенциализъм, пише кратка и достъпна за всеки статия на тема Екзистенциализъм и как той може да се приеме като Хуманизъм.
Основата на това течение се крепи върху вярването, че съществуването предхожда същността. В случая това означава, че човек първо се явява на този свят, ражда се - не по собствена воля, и чак след това той се определя. Но как се определя? Чрез всяко свое решение, следвано съответно от всяко негово действие. Човекът е свободен, той е осъден да е такъв: осъден, защото няма друг избор, освен свободата, тя е началото и целта на неговата проекция в реалността и свободен, защото след като постепенно добива своята собствена, субективна същност той и само той е отговорен за това, което е постигнал, за това, което е направил от себе си.
Това е филосфия с две остриета; философия, която не вярва в Господ-Бог, но и не го отрича; философия, която те оставя пред отговорността, пред безпокойството и избора; философия, която не търси отговорник за състоянието на това и това, а в прав текст заявява, че отделния индивид е отговорен за своята същност, за това, което е постигнал със своето съществуване. Затова, естествено, има своите противници, хора, които не искат и не са готови да застанат пред факта, че причината за собствения им провал са единствено те.
Както твърди Сартр, екзистенциализмът е или води до безпокойство, изоставеност, безнадежност. Накратко: мислещият, избиращият, ангажираният човек е отговорен; отговорен не само за себе си като "Аз, избиращият", но отговорен за цялото човечество. Не, това не е крайност: отговорен за масата, в смисъл че като деец, някой, който избира за себе си, той избира за всички, защото действайки по един или друг начин ние показваме на света нашето собствено виждане за това как всеки трябва да постъпва, какъв трябва да е моралът и ценностната система на всеки индивид. Изставеност. Защо? Това произтича от факта, че Бог не съществува, защото, цитирам, "с него изчезва всякаква възможност да открием ценност в интелигибленото небе; повече не би имало добро a priori, понеже го няма безкрайното и съвършено съзнание, което да го мисли; никъде не пише, че доброто съществува, че човек трябва да бъде честен, че не трябва да лъже, тъкмо защото сме точно на онова равнище, където има само хора." И точно поради тази причина, човекът е изоставен - защото не намира нито в себе си, нито извън себе си възможност да се опре на нещо. Свободен е да приеме за черно и бяло онова, което той реши за такова. А безнадежността? Тя идва от факта, че трябва да " се ограничим до съобразяването само с онова, от което зависи нашата воля, или до съвкупността от възможности, които правят възможно нашето действие". Т.е. няма как да знаем дали това и това ще се осъществи, доколкото то не зависи от нас. Ние може да направим всичко по силите си то да се случи или не, но не можем да сме сигурни в резултата, не можем да живеем в илюзорен свят на, подчертавам, възможен потенциал.
Защо субективизъм в екзистенциалзма? Защото, след като приемем, че Бог не съществува, трябва да се опрем на една абсолютна истина, от която да следват всички други, а именно Cogito ergo sum - "Мисля, следователно съществувам". Но субективността в случая не е строго индивидуална, защото при екзистенциалистите човек открива себе си в другите, т.е. "човекът, постигнал себе си пряко чрез cogito, открива и всички други като условие на собственото си съществуване".
И последно, защо точно хуманизмът е една от двете ключови думи в заглавието на тази статия, при положение, че в "Погнусата" Сартр осмива и отрича хуманизма? Това не е хуманизъм, издигащ човека в култ, в най-свише от всичко.Това е хуманизъм от гледна точка на твърдението, че "няма друга вселена освен човешката - вселена на човешката субективност". Това е хуманизъм, който напомня на човека, че освен него няма друг законодател, той решава и е отговорен сам за себе си. И освен това, реализацията на индивида не е в бягството в себе си, в живот на бездействие, напротив: човекът се реализира като човек "като търси постоянно цел извън себе си, която цел е някакво освобождаване, някаква конкретна реализация".
И дори в началото да се бяхме запитали защо екзистенциализмът на Сартр има толкова широка гласност, била тя положителна или отрицателна, не само по време на военната- и следвоенната реалност, но и днес, вярвам, че си отговорихме на този въпрос.


P.S. Преди евентуално някой да започне да плюе, да се има в предвид, че е писано за час по нощите, и не включва цялостен анализ на статията, тъй като трябваше да се съобразя с училищните изисквания за обем. Някой хубав ден, ако не ме мързи твърде много, ще го довърша (: