Neverwhere

When have I started hating and loving so fiercely? I don't whant these stupid feelings. But I'm afraid I'd have nothing left if I tried to throw them away. Nothing - emptiness and apathy. I'd be hollow. The worse is that I'm not sure which is the better alternative.

I'd kill you gladly. Or would I? No, I don't think I would. I want to sometimes but after all... I let you go. You didn't come back and I doubt that you will.

There are so many people that die every day prematurely. People that want to live. Why not spare them, shapeless and midnless and cruel being? Take the ones who wish life no more and save the ones who are happy and want to continue on their way! Take me.

Darkness there, and nothing more... is all I see.

Neverwhere. That's where I am.

An empty bed in an empty room.

Сама съм и трябва да се науча (отново) да живея сама. През всяка секунда от деня мисълта, че съм сама трябва да е с мен. Защото иначе няма как да спра да се надявам, а ако се надявам... Няма да дочакам нищо. Ще са празни надежди. А надеждата и вярата са ми толкова оскъдни в момента, че не мисля, че мога да ги пропилявам.

Живея сама. През по-голямата част от деня няма на кого да кажа и една дума. Но така е по-добре може би. Единственият проблем е, че обстановката предразполага мислене, мисленето извиква спомени, а спомените - болка. Може би след време ще се променят нещата, или аз ще ги променя по-точно. Но не днес, не сега.

Толкова искам да пътувам. Да видя света: черно-бял или цветен, пуст или гъмжащ, тъжен или страстен... Но не искам, не мога сама. А няма с кой. Дори преди нямаше с кой. И това ми разбива сърцето (колко още...). Аз съм си виновна. Дано се ((по))(на)уча от грешките си - да не ги повтарям; да се променя. А е толкова трудно да се промениш... Особено когато обичаш.

П.П. Вече имам цяла спалня само за себе си. Както преди. Но сега ще спя по средата. Saa nee...