Може би винаги съм го знаела, но чак сега го осъзнах. Стаята ми, моята си стая, и бившата ми такава, но най-вече сегашната, е един музей. Музей на спомените. Пълно е с безполезни в чуждите очи дрънкулки, хартийки, играчки, картинки, снимки... Но те са моята история, те са моето сърце. Хората, които съм обичала и вече не са в живота ми. Нито аз в техния. Всяка вещ си има история, която мога да разкажа като приказка за лека нощ. Разликата е, че почти никога не свършват с щастлив край. Като се огледам наоколо ме заливат спомените. Чудя се понякога защо хората си заминаха. Пораснахме, отдалечихме се, вече дори не си говорим. Изобщо. Но те винаги ще имат място в сърцето ми. И не сте малко, хора, не сте. Не искам да е както беше, не е сълзливата носталгия по отминалите времена: и днес е добре. Отдавна не го бях казвала. Да, днешният ден беше хубав. И утрешният ще е хубав. И сега си имам специалните моменти. Но някак си го знам, знам го с цялото си същество, че всяко място, което в бъдеще ще мога да нарека дом, ще е съзнателно или не конструирано по същия начин. Музеят на сърцето ми. И затова от известно време не каня всеки вкъщи. И само ти можеш да пристъпваш в него със същата походка като мен. Помогни ми да го поддържам, да го доизградя. Не се превръщай в част от него. Моля те.
To be read to the accompaniment of D. Matthews: Grace is gone. It’s just the right mood.
