Сама съм и трябва да се науча (отново) да живея сама. През всяка секунда от деня мисълта, че съм сама трябва да е с мен. Защото иначе няма как да спра да се надявам, а ако се надявам... Няма да дочакам нищо. Ще са празни надежди. А надеждата и вярата са ми толкова оскъдни в момента, че не мисля, че мога да ги пропилявам.
Живея сама. През по-голямата част от деня няма на кого да кажа и една дума. Но така е по-добре може би. Единственият проблем е, че обстановката предразполага мислене, мисленето извиква спомени, а спомените - болка. Може би след време ще се променят нещата, или аз ще ги променя по-точно. Но не днес, не сега.
Толкова искам да пътувам. Да видя света: черно-бял или цветен, пуст или гъмжащ, тъжен или страстен... Но не искам, не мога сама. А няма с кой. Дори преди нямаше с кой. И това ми разбива сърцето (колко още...). Аз съм си виновна. Дано се ((по))(на)уча от грешките си - да не ги повтарям; да се променя. А е толкова трудно да се промениш... Особено когато обичаш.
П.П. Вече имам цяла спалня само за себе си. Както преди. Но сега ще спя по средата. Saa nee...
Няма коментари:
Публикуване на коментар